Волен Сидеров - Бумерангът на злото

За потока пари от «Шел» към НСДАП преди изборите през 1932 г. пишат английските автори Моурер и Робъртс в книгата си «Германия връща часовника назад», излязла през 1933 г. Английският журналист Блъд Райън пък през 1938 г. констатира, че «излишните американски капитали потекли към много от организациите на нацистката партия».

Потвърждение на тези финансови инжекции на щатски компании за Хитлер, както и за деловите връзки между германски и американски компании дават разкритията на Нюрнбергския процес и някои правителствени разследвания на САЩ след войната. Например на военното министерство, което констатира в доклад, че «без огромните възможности на „И. Г. Фарбен Индустри“ воденето на войната от Германия би било невъзможно». Само че «И. Г. Фарбен Индустри» е в наднационални корпоративни отношения с американската химическа промишленост от края на Първата световна война. Веднага след нея един заем от 30 милиона долара на Рокфелеровата «Нейшънъл Сити банк» прави от «Фарбен» гигант. През 1925 г. «И. Г. Фарбен Индустри» и Дюпон сключват споразумение, с което си поделят световните пазари на химически продукти. След което щатските фирми «Доу» и «Американска алуминиева компания» стават холдинг с «И. Г. Фарбен Индустри» и получават монопола за производство на магнезий в САЩ. Но то не трябва да надвишава 4000 тона годишно. Докато «наказаната» от Версайският договор Германия произвежда в пъти повече магнезий.

През 1929 г. се сключва споразумение между «И. Г. Фарбен Индустри» и «Стандарт Ойл», също Рокфелерова компания. «Стандарт Ойл» се задължава да не конкурира германците дори в САЩ. Петролната компания на Рокфелер се задължава също да предостави на свръхконцерна, ръководен от «И. Г. Фарбен Индустри», правото за контролен пакет акции на всички нови предприятия, които се откриват навсякъде по света.

Така от 1929 до 1945 г. икономическата власт в химията е дадена на германския концерн, който е основен финансов стълба на Хитлер и режима му. От двете страни на океана в този концерн конците дърпат двамата братя Вартбург — Паул и Макс. Първият е в борда на директорите на «Стандарт Ойл» като представител на «И. Г. Фарбен Индустри», а вторият ръководи самата «И. Г. Фарбен Индустри» в Германия. Може ли тези видни, богати и образовани евреи да не знаят за антиеврейските възгледи на Хитлер и да го финансират щедро?

През 1944 г. Уендъл Бридж — помощник на главния прокурор на САЩ и шеф на антитръстовия отдел в министерството на правосъдието, издава книга, в която привежда много данни и факти от сенатски комисии, материали от следствия, визиращи деловите отношения между германските компании и американските през цялото време на нацистката власт. Там има и един интересен сюжет за монопола върху оптиката, който кара Англия да си купува военна оптика от Германия чрез посредници до края на войната. Още през 1921 г. производството на оптически прибори е договорено между «Карл Цайс» и американската компания «Бош и Ломб» в Рочестър. Щатската фирма помага на германската да заобиколи ограниченията на Версайския договор за военно производство, каквото е оптиката. Цайс строи завод в Холандия, в градчето Венло. Формално заводът е на «Нидерландска оптическа компания», която е филиал на «Цайс». Световният пазар е поделен и на «Буш и Ломб» се пада САЩ, на «Цайс» — останалият свят.

През цялото време от 1921 г. до 1945 г. «Буш и Ломб» изпращат всички технически характеристики на своето производство и така немците имат представа за американското въоръжение. Когато Англия и Франция се обръщат към тях през войната за купуване на оптика, «Буш и Ломб» отказват под предлог, че са претоварени (за да спазят договорката с «Цайс») и препращат съюзниците към немската фирма, прикрита под името «Нединско». Французи и англичани нямат избор и през цялата война инсталират на своите подводници, самолети и танкове оптически прибори, изработени от германци, през които пък техните бойци се целят пак в германци.

Макар че говори срещу световния капитал пред масите, Хитлер се среща с този капитал и се договаря още в началото на кариерата си на фюрер. През 1926 г. той изнася многочасов доклад за програмата си пред бизнеселита в Кьонингсвинтер. Среща се и в Есен с Круп и Емил Кирдорф, шеф на управата на «Гелзенкирхенбергверке АГ». След години той пише в спомените си как накарал фюрера да конспектира речите си и да ги събере в брошура, за да бъдат представени на по-широк кръг индустриалци. Фриц Тисен финансира нацистката партия от 1923 г. След десетилетия той ще напише книга «Аз плащах на Хитлер». На Нюрнбергския процес дават показания такива магнати като Функ, Фридрих Флик, Круп, Тисен. Споменават се дарения за по милион, по два милиона марки.