Гор Видал - Сътворението

[2] Древна област в Югозападна Мала Азия с главен град Халикарнас. — Б. пр.

По понятни причини не продължихме по Царския път за Милет. Отклонихме се при Халикарнас, най-южния от гръцките градове на Великия цар. Жителите на Халикарнас са дорийци и по традиция са верни на Персия.

Цар Лигдам ни прие любезно и ни настани в морския си дворец — влажна, сива, приличаща на казарма постройка, надвиснала над брега. С Мардоний деляхме една стая с изглед към зеления планински остров Кос в далечината. През цялото време стоях на прозореца. За първи път в живота си виждах морето. Сигурно имам моряшка кръв в жилите си — дали от Лаидините прадеди? — защото не можех да откъсна поглед от бушуващата виолетова стихия. Гонени от есенните ветрове, мощните вълни се разбиваха в подножието на двореца с такъв грохот, че нощем не можех да спя — без да искам, се заслушвах в затишието, докато една вълна се оттегля, а друга се готви да връхлети и тогава чувах бълбукането и шепота на морската пяна под прозореца ми.

Мардоний се надсмиваше над моето опиянение от морето.

— Почакай, ще те питам какво ще правиш, когато корабът потегли! Непременно ще ти стане лошо. На магите винаги им става лошо.

Още от детството ни Мардоний обичаше да ме нарича „Магът“. Не се дразнех особено много, защото беше мило момче.

По онова време толкова бях свикнал с Мардоний, че в известен смисъл изобщо не го познавах. Приемах характера му, без да се замислям, и не го изучавах така, както човек обикновено изучава поведението на новите си по-знати или на важни личности, които има честта да наблюдава от разстояние.

Тъй като на Мардоний му бе съдено да се прочуе в цял свят, може би трябва да се помъча да си спомня какъв беше той, когато бяхме млади и преди всичко по онова време в Халикарнас, когато започнах да разбирам, че не е проста обикновен млад благородник, чиито единствени достойнства са семейният ранг и отличието да е сътрапезник на Ксеркс.

Открай време знаех, че Мардоний притежава способността бързо да се ориентира и да извлича полза от всяко положение, в което попадне. Освен това действуваше много потайно и никому не бе ясно какви са подбудите му. Човек рядко имаше дори и най-бегла представа какво е намислил. Никога не изпадаше в откровение. Но в Хали-карнас успях до известна степен да го опозная. Ако бях следил поведението му по-внимателно, може би щях да започна да разбирам що за човек е. Ако го бях разбрал… Е, няма смисъл да се разсъждава какво е можело да се случи.

Ето какво всъщност се случи.

Въпросната вечер, когато ни прие цар Лигдам, бяхме двадесет души. Лигдам, невзрачен на вид човек, прехвърлил петдесетте, се бе излегнал на една кушетка в дъното на залата. От дясната му страна бе седнал братът на Великия цар Артан; отляво седеше Мардоний, вторият по ранг от присъствуващите перси. Останалите бяхме наредени в полукръг пред трите важни особи. Робите донесоха на всеки от нас трикрака масичка, обсипана с всевъзможни рибни блюда. Тогава изядох първата стрида в живота си и видях, но не посмях да опитам, сепия, сварена в собствения й мастилен сок.

Банкетната зала беше дълго помещение в малко мрачния дорийски стил, който, поне на мен така ми се стру-ва, винаги създава чувство за нещо недовършено. Подът бе посипан с плесенясала тръстика, от която непрестанно се просмукваше морска вода. Не е чудно, че владетелите на Халикарнас са предразположени към онзи вид заболявания, при които се схващат ставите.

Точно зад Лигдам бе поставен стол и на него седеше царската дъщеря Артемизия. Беше слабо русокосо момиче. Понеже мъжът й бе постоянно болен, тя вечеряше с баща си, сякаш му беше син или зет. Говореше се, че има брат, който е луд. По тази причина според дорийския закон самата тя се смяташе за наследница на царя. И аз, като всички останали, не можех да сваля очи от нея. Преди всичко за пръв път вечерях в присъствието на жена, като изключим Лаида. Персийските ми сънародници се вълнуваха от този факт не по-малко от мен.

Въпреки че говореше само когато баща й я попита нещо, Артемизия внимателно слушаше разговора и се държеше скромно. Седях много далеч от нея и не можах да чуя нито дума от онова, което казва. Затова пък научих как се яде морски таралеж, наблюдавайки как тя изящно изважда месото от сърцевината на бодливата обвивка. До ден-днешен, случи ли ми се да ям морски таралежи, винаги се сещам за Артемизия. Наистина аз отдавна вече не ям морски таралежи. С тези бодли те направо са опасни за слепите. Може би това обяснява защо от толкова години не съм се сещал за Артемизия.