Гор Видал - Сътворението

Двадесет години по-късно Ксеркс се ожени за нея. Това беше, разбира се, възхитителната Роксана, „…която взимаме за жена — заяви Ксеркс в Персепол, — за да покажем обичта си към вярното нам царство Вавилон и към династията на Навуходоносор“.

Всъщност Ксеркс се ожени за нея, защото любовната им връзка, започнала така фантастично на върха на зи-курата, продължи по един много приятен начин, макар и тайно до смъртта на Дарий. Щом се ожениха, Ксеркс престана да спи с нея. Но до края бяха в добри отношения. С чисто сърце мога да кажа, че от многобройните жени на Ксеркс Роксана беше най-очарователната. И без съмнение, най-добрата актриса.

— Прекрасно знаех какво ще се случи още преди вие тримата да влезете в олтара — ми призна Роксана след много години в Суза. — Когато върховният жрец предупреди майка ми, че безбожният принц се кани да се представи за Бел-Мардук, тя изпадна в ужас. Беше много набожна и доста глупава жена. За щастие, подслушах разговора им. Щом жреците си отидоха, заявих, че желая да направя върховното жертвоприношение. Казах й, че ще отида в олтара. „За нищо на света!“, извика тя. А когато настоях, ме удари. Тогава я заплаших, че ако не ми разреши да отида, ще разкажа на всички за безбожието на Ксеркс. И още как жреците се представят за Бел-Мардук. Тя ме пусна и така бях похитена от Ксеркс и станах персийска царица.

Роксана преувеличаваше. Тя не бе царица. В действителност сред царските жени бе седма по ранг. Но нейната компания винаги правеше удоволствие на Ксеркс, както и на всички нас, които имахме възможност да я посеща-ваме в харема. Тя продължи традицията на Атоса да приема когото пожелае, само че в присъствието на евнуси, и то чак след менопаузата.

За учудване на всички царица Аместрида не мразеше Роксана. Жените са непредсказуеми.

С годините, докато растяхме и възмъжавахме, Ксеркс, Мардоний и аз все повече се привързвахме един към друг, а не обратното. За Великите царе и техните наследници е доста по-трудно да си спечелят приятели, отколкото врагове. По тази причина дружбата от младини остава за цял живот, стига принцът да не е луд, а приятелят — завистлив.

Минаха години и Хистасп вече оставаше в двора по-дълго, отколкото в Бактрия. Хистасп винаги оказваше благотворно въздействие върху Дарий. Всъщност убеден съм, че ако беше живял още няколко години, щеше да неутрализира гръцката фракция в двора и да ни спести тези отегчителни и скъпи войни.

Когато навърших двадесет години, Хистасп ме направи началник на личния си военен щаб в Суза. Тъй като не разполагаше с войска извън сатрапията си, тази длъжност бе само почетна. Хистасп искаше да съм близо до него, за да му помагам да следва пътя на Истината, а не на Лъжата. Чувствувах се като измамник. Не бях религиозен. Всички задължения, свързани със Зороастрий-ския орден, прехвърлих на чичо си, който по онова време вече се бе настанил в един дворец в Суза и редовно палеше свещения огън за самия Дарий. Сега, след като е вече покойник, мога да кажа, че чичо ми по душа бе търговец. Но беше най-големият син на Зороастър и това само по себе си решаваше съдбата му.

Независимо от постоянния натиск, на който ме подлагаше Хистасп да развивам духовните си и пророчески дарби, възпитанието, получено в двора на Великия цар, бе проникнало тъй дълбоко в мен, че не бях в състояние да мисля за нищо друго освен за военна служба и интриги или пък за пътешествия до далечни земи.

В двадесет и първата година от царуването на Дарий, по време на зимното слънцестояние, Хистасп ме извика ври себе си в двореца в Суза.

— Отиваме на лов.

— Започна ли ловният сезон, Господарю?

— Всеки сезон си има свой дивеч.

Старецът изглеждаше мрачен. Не го попитах нищо повече.

Макар отдавна да бе прехвърлил седемдесетте и постоянно да боледуваше — двете състояния се свеждат до едно и също, — Хистасп отказваше да го носят на носилка дори и през най-студените зимни дни. Когато напускахме Суза, стоеше до колесничаря си изправен, с опънати назад рамене. Бавно падащите снежинки се лепяха по брадата му и на бялата зимна светлина лицето му блестеше. Аз бях на кон. Освен мен Хистасп нямаше друг ескорт. Отбелязах, че това е необичайно.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — отвърна Хистасп. После заповяда на колесничаря; — Карай по пътя за Пасаргада!

Но не отидохме в Пасаргада. Малко преди пладне стигнахме до една ловна хижа, разположена сред покрита с гъсти гори долина. Хижата била построена от последния мидийски цар и впоследствие възстановена от Кир. Дарий обичаше да си мисли, че когато е в тази хижа, никой не знае къде е. Но, разбира се, харемът винаги бе осведомен точно къде и с кого е Великият цар във всяка минута от денонощието. С изключение на този ден.