Гор Видал - Сътворението

Очевидно не се показах достатъчно глупав. Почувствувах негодуванието на Тукидид и придружаващата го свита от консерватори. Политическите водачи в Атина рядко излизат сами, защото се страхуват, че ще ги убият. Демокрит твърди, че когато човек види голяма група шумни мъже, сред които се мярка шлемоподобен лук[1] или кръгла алена луна, в първия случай това непременно ще е Перикъл, а във втория — Тукидид. И така, градът е разделен на две гневни половини — едните са за Луната, другите за Лука!

[1] Атинските политици често били прицелна точка в комедиите. Поетът Крагин ожесточено осмивал Перикъл — на едно място го представя с чудовищен шлем, подобен па макет на Одеона, и казва: „Пристига Зевс — главата му е като лук. На нея носи своя Одеон…“ — Б. пр.

Беше денят на Алената луна. По неизвестни причини „шлемоподобният лук“ не присъствуваше на четенето в Одеона. Дали пък Перикъл не се срамува от акустиката на сградата — нали е негово творение? Не вярвам — срамът е чувство, непознато на атиняните.

Сега Перикъл, в съзаклятие с пасмина художници и строители, издига на Акропола храм на богинята Атина, грандиозен приемник на мизерното храмче, опожарено от персийската армия преди тридесет и четири години — факт, който Херодот предпочита да отмине с мълчание.

— Нима искаш да кажеш, посланико, че разказът, който току-що чухме, не е истина?

Тукидид се държеше нагло. Предполагам, че беше пиян. Нас, персите, ни обвиняват, че пием много поради ритуалната употреба на хаома[2]. И все пак не съм виждал персиец толкова пиян, колкото някои атиняни, а в интерес на истината дори атинянинът не се напива така, както спартанецът. Преди години моят приятел, спартанският цар Демарат, ми обясняваше, че навремето и спартанците разреждали виното с вода, докато северните номади не изпратили в Спарта делегация скоро след като Дарий опустошил родината им Скития. Според Демарат скитите научили спартанците да пият виното без вода. Но аз не вярвам на тази история.

[2] Опияняваща напитка от култови растения, която заемала важно място в религиозните обреди на древните перси. — Б. пр.

— Това, което чух, млади човече, е една неубедителна версия за събития, случили се преди твоето раждане, а предполагам, и преди раждането на историка.

— Сред нас все още има мнозина живи свидетели и те отлично помнят деня, в който персите се озоваха при Маратон — прозвуча наблизо старчески глас. Демокрит не можа да ми каже чий е гласът. Но такива старци тук ги има много. В Гърция, когато се срещнат хора на определена възраст, вместо поздрав си задават въпроса: „Ти спомняш ли си какво беше, когато Ксеркс стигна до Маратон?“ После започват да си разменят лъжи.

— Да — отвърнах, — все още има хора, които добре си спомнят онези далечни времена. Уви, аз съм един от тях. Всъщност с Великия цар Ксеркс сме връстници. Ако беше жив, сега щеше да е седемдесет и пет годишен. Беше на тридесет и четири, когато се възкачи на престола — в разцвета на силите си. А вашият историк току-що ни разказа, че когато наследил престола от Дарий, Ксеркс бил неуравновесен младеж.

— Това е дребна подробност… — понечи да ми възрази Тукидид.

— Да, но типична за една творба, с която много ще се забавляват в Суза — във всеки случай не по-малко, отколкото с хумористичната пиеса „Перси“, която навремето лично преведох на Великия цар. Той се възхити на атическите хитроумня на автора.

Разбира се, в това нямаше и капка истина. Ксеркс щеше да изпадне в ярост, ако му бях показал до каква степен той и майка му са окарикатурени за забавление на атинската тълпа.

Възприел съм тактиката никога да не давам вид, че съм огорчен, когато ме обиждат варвари. За щастие най-обидните им думи са ми спестени. Тях те пазят един за друг. Ние, останалите, имаме късмет, че гърците се мразят помежду си много повече, отколкото мразят нас, чуждоземците.

Чудесен пример: когато възхваляваният навремето драматург Есхил изгубил една награда в състезание с възхвалявания за момента Софокъл, той така побеснял, че се преселил от Атина в Сицилия, където го сполетяла съвсем заслужена съдба. Един орел, който търсел нещо твърдо, за да счупи костенурката, която стискал в ноктите си, взел плешивата глава на автора на пиесата „Перси“ за камък и пуснал костенурката върху нея с фатална точност.

Тукидид тъкмо се канеше да продължи разговора, заплашващ да се превърне в доста неприятна сцена, когато младият Демокрит внезапно ме изтласка напред с вик: „Път за посланика на Великия цар!“ Направиха ми път.