В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Маздa[1]. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.
[1]Върховното божество в зороастризма. Олицетворява живота и светлината и според персийската митология накрая ще победи противника си Ариман, символизиращ злото (старогр. Ормузд). — Б. пр.
Ето че се отклонявам. Това е белег на старостта. Помня, че дядо ми, когато беше на седемдесет и пет години, говореше с часове и съвсем неочаквано преминаваше от една тема на друга, при това без каквато и да било логика. Но не бива да забравяме, че той бе Зороастър[2], пророкът на Истината, и както Единият бог, комуто служеше, възприема едновременно безкрайното многообразие на целия свят, който сам е сътворил, така бе длъжен да го възприема и той, неговият пророк.
[2] Древногръцкото име на пророка Заратустра, който според някои версии произхожда от източноперсийския род Спитама, чийто потомък е и разказвачът. — Б. пр.
Демокрит иска да разкажа какво се случи на излизане от Одеона. Нямам нищо против. Твоята ръка ще се измори, Демокрите, не моята. Гласът никога не ми е изневерявал, нито пък паметта… поне досега.
Когато Херодот от Халикарнас завърши своето описание на персийското „поражение“ при Саламин преди тридесет и четири години, избухнаха проглушителни аплодисменти. Между другото акустиката на Одеона е ужасна. Вероятно не само аз съм разочарован от новата музикална зала. Дори лишените от музикален слух атиняни са наясно, че нещо не е наред с техния скъпоценен Одеон, неотдавна издигнат за небивало кратък срок по заповед на Перикъл, който плати за построяването му с парите, събрани от всички гръцки градове за общата им отбрана. Самата сграда, макар иззидана от камък, е копие на шатрата на Великия цар Ксеркс, случайно попаднала в гръцки ръце в настъпилата суматоха по време на последния персийски поход в Гърция. Нали уж ни презират, а ето че ни подражават.
Докато Демокрит ме извеждаше от музикалната зала, от всички страни се чуваше: „Персийският посланик! Персийският посланик!“ Гърлените срички се набиваха в ушите ми подобно на онези чирепи[2], върху които атиняните периодично записват името на всеки, който с нещо ги е засегнал или подразнил. Онзи, който спечели най-много гласове в тези избори за непопулярност, бива прокуден от града за срок от десет години. Има хора, родени с късмет!
[2] В гръцкото народно събрание съществувала форма на гласуване, наречена остракизъм, при която за бюлетина се използували парчета от счупена керамика (остракон) — върху тях избирателите записвали имената на онези водачи, за които се смятало, че представляват опасност за държавата. Получилият най-много гласове бивал изгонван от Атина за 10 години. — Б. пр.
Предавам някои от забележките, които стигнаха до ушите ми, докато вървях към изхода.
— Обзалагам се, че онова, което чу, не му се е харесало.
— Вярно ли е, че е брат на Ксеркс?
— Не, той е маг.
— Това пък какво е?
— Персийски жрец. Магите ядат змии и кучета.
— И имат порочни връзки със сестрите, майките и дъщерите си.
— А защо не и с братята, бащите и синовете си?
— Ти си ненаситен, Глаукон.
— Магите са винаги слепи. Това е задължително условие.
— Младежът внук ли му е?
— Ами! Любовник.
— Не ми се вярва. Персите не са като нас.
— Прав си. Те губят битките. Ние ги печелим.
— Хубаво е, че го знаеш. Само дето още не си бил роден, когато накарахме Ксеркс да си плюе на петите и да побегне обратно към Азия.
— Момчето е много красиво.
— Грък е. Веднага си личи. Никой варварин не изглежда така.
— От Абдера е. Внук на Мегакреон.
— Онзи мидопоклонник! Нищожество!
— Богато нищожество! Мегакреон е собственик на половината сребърни мини в Тракия.
Осезанието и обонянието са двете сравнително запазени сетива, които все още ми остават. Първото не ми казваше много — усещах само мускулестата мишница на Демокрит, която здраво стисках с дясната си ръка. Но затова пък второто… През лятото атиняните не се къпят често. През зимата — а сега е седмицата с най-кратък ден — изобщо не се къпят. И храната им, изглежда, се състои главно от лук и консервирана риба — консервирана най-вероятно по времето на Омир.
Навираха се под носа ми, злословеха по мой адрес, обиждаха ме. Аз, разбира се, съзнавам, че като посланик на Великия цар в Атина не само съм изложен на опасности, но и положението ми е много несигурно. Като казвам опасности, имам предвид, че тези неуравновесени хора като нищо могат да свикат едно от своите събрания, на които всеки гражданин от мъжки пол има право да каже каквото му дойде наум и, още по-лошо, да гласува. А след като на подобно сборище гражданите изслушат някой от немалкото безчестни или побъркани оратори в града, те са напълно способни да нарушат един свещен договор, както и сториха преди четиринадесет години, когато се втурнаха да завладяват персийската провинция Египет, Претърпяха пълно поражение. Към позора от тяхната авантюра се прибавяше и това, че шестнадесет години преди въпросното нашествие в Суза пристигна атинска делегация, натоварена да сключи дългосрочен мир с Персия. Делегацията се водеше от Калий, най-богатия човек в Атина. Както му е редът, съставен бе и мирен договор. Атина призна върховната власт на Великия цар над гръцките градове в Мала Азия. От своя страна Великият цар се съгласи да не държи персийска флота в Егейско море и прочие. Договорът бе много дълъг. Всъщност често съм си мислил, че тъкмо тогава, при съставянето на персийския текст, окончателно съсипах очите си. През онези дълги месеци, докато се водеха преговорите, бях принуден да чета всяка дума, записана в документите, и белите облаци, за които споменах, започнаха чувствително да се сгъстяват.
Читать дальше