Започвах да усещам накъде духа вятърът.
— Дори Учителят Ли — повтори той. Сега на долната част на яйцето се появиха две трапчинки. Диктаторът се усмихваше. — Тези двама мъдреци не се обичат — започна тихо той. — Конфуций се връща в Лу по моя молба. Отсъствува близо четиринадесет години. През това време пропътува почти всички земи между четирите морета. Не знам защо продължава да твърди, че в изгнание го е изпратил моят уважаван баща, министър-председателят. Но уверявам те, това не е истина. Конфуций сам отиде в изгнание. Той е човек, който не търпи нередностите. Когато херцог Гей подари на баща ми няколко религиозни танцьорки (употребеният от барона израз „религиозни танцьорки“ е доста сходен с онова, което вавилонците наричат „обредни проститутки“), Конфуций реши, че баща ми не трябва да приема такъв подарък, защото е непристоен. Изтъкна традиционната причина: предназначението на тези танцьорки е да отслабят волята на онзи, който ги притежава. Баща ми най-любезно му обясни, че възприема подаръка като знак, че правителството на Гей желае да се извини, задето е дало убежище на изменника Ян Хо. Тогава Конфуций напусна всичките си постове. Беше главен магистрат в град Чун-фу, очарователно място, което трябва да посетиш, докато си тук. Освен това беше заместник на интенданта по строежите… не, не греша, заемаше този пост, но после го повишиха. Беше заместник-министър на полицията, една важна длъжност, която изпълняваше много компетентно.
Наблюдавах барона, докато той сякаш говореше на стената зад мен. Вече бе съвсем ясно накъде духа вятърът. Знаеше, че съм приятел на Фан Чъ. Фан Чъ бе ученик на Конфуций, какъвто бе и управителят на Чъ, Чжан Цю. Започнах да свързвам всички тези-неща. — А Конфуций в Гей ли отиде?
— Да.
Пиехме сливово вино. Слушахме музика. Подавахме си един на друг парче гладък нефрит, за да изстудяваме ръцете си.
Не вярвам някога да е имало на света човек, който да е заемал сред хората място, подобно на това, което заемаше Конфуций в Средното царство. По рождение той бе първият рицар на Лу. Това го поставяше веднага след държавните министри. Но казваха, че семейството му било бедно. Баща му бил нисш офицер в армията на Мън. Както всички баронски семейства, семейство Мън държеше училище за синовете на служителите си. За Конфуций се говореше, че бил най-блестящият ученик в историята на училището. Изучавал „Оди“, „Историите“, „Книга на промените“. Станал специалист по миналото, за да бъде полезен в настоящето. Като син на първия рицар получил и военно образование. Бил отличен стрелец, но с напредването на възрастта зрението му отслабнало.
Конфуций издържал себе си и семейството си, като работел на държавна служба — между другото оженил се на деветнадесетгодишна възраст. Мисля, че отначало бил чиновник към държавните хамбари. Сигурно е водил точно сметките, защото постепенно се издигнал до най-високия държавен пост за един рицар — поста, който заемал в Министерството на полицията.
Малко е да се каже, че Конфуций не се радвал на всеобщи симпатии Той възбуждал омраза и ненавист не само сред колегите си — чиновници, но и сред висшите държавни служители. Причината за това била проста. Конфуций бил досадник. Знаел точно как и точно защо трябва да се прави нещо и никога не се притеснявал да изкаже мнението си пред висшестоящите. Все пак, колкото и да бил досаден, бил твърде полезен, за да го пренебрегнат. На петдесет и шест години станал заместник-министър на полицията и това би трябвало да се смята за връх в една завидна кариера. Не го обичали, но го уважавали. Бил всепризнат авторитет по небесната империя на династията Чжоу. Твърдяха, че бил прочел „Книга на промените“ толкова пъти, та се наложило неколкократно да сменят ремъка, който държи страниците от бамбукови ленти. Късал кожения ремък, също както късал и нервите на колегите си в администрацията на Лу.
По-късно Конфуций станал учител. Никой не можа да ми обясни кога и как е започнало това. Сигурно е станало постепенно. С годините помъдрял и натрупал знания и младите хора започнали да го посещават и да го питат за различни неща. На петдесетгодишна възраст той вече имал близо четиридесет ученици, млади рицари като Фан Чъ, които седели при него с часове и го слушали.
Макар в доста отношения да бих могъл да го оприлича на днешните атински философи, които виждаме на всяка крачка — е, аз само ги слушам, — Конфуций всъщност не взимаше пари от младежите и за разлика от твоя очарователен приятел Сократ не задаваше въпроси, за да води младите към мъдростта. Конфуций отговаряше на въпроси. И повечето негови отговори черпеха от една несъмнено бездънна памет. Знаеше цялата устна и писмена история на династията Чжоу. Знаеше и историята на техните предшественици, Шан. Много китайци вярват, че Конфуций е божествен мъдрец — един от онези редки, изпратени от небето учители, които нанасят толкова много вреда, — но самият той твърдо отричаше не само божествеността си, но и мъдростта си. Независимо от това славата му се бе разпространила и извън границите на Лу. При него идваха хора от всички краища на Средното царство. Приемаше ги любезно. Разказваше им за онова, което е, и за онова, което трябва да бъде. Именно описанията му на онова, което трябва да бъде, по-късно му причиниха неприятности.
Читать дальше