Гор Видал - Сътворението

— Братовчед ми. Несравнимият, наистина го назначи на някакъв пост. Но после Несравнимият умря. Поточно… — той се обърна към мен — сполетя го същата участ, която неотдавна сполетя и Най-състрадателния в Цин. И двамата нямаха сили да се откажат от просеното вино. Само че колкото Несравнимият беше очарователен, точно толкова Най-състрадателният бе недодялан. Всъщност Конфуций напусна Вей преди смъртта на Несравнимия — добави херцогът, като се обърна към Учителя Ли.

— Чухме, че имало кавга между Конфуций и министрите на Несравнимия. — Учителят Ли вдигна наметалото на главата си. На всички ни беше студено.

— Дори и да е имало кавга, нещата са се загладили. Вчера синът на небето ми каза, че Конфуций е отново във Вей и че нашият млад братовчед, херцог Чу, изключително високо го цени.

— Неведоми са пътищата небесни — отвърна Учителят Ли.

Премръзнах. И се отегчих от толкова много приказки за човек, когото съвсем не познавах. Фан Чъ обичаше да цитира Конфуций, но си спомнях много малко от онова, което ми бе говорил. Трудно е да се отнесеш сериозно към мъдреца на друг свят, особено чрез посредник.

— Херцог Ай е поканил Конфуций да се завърне в Лу — каза треперещият младеж. Лицето му бе сиво като облак в зимно небе.

— Сигурен ли си? — Херцогът благоволи да погледне младежа.

— Да, Господарю. Току-що идвам от Лу. Исках да остана и да видя Конфуций, но трябваше да се върна вкъщи.

— Съжалявам — прошепна Учителят Ли. Злобата правеше старческото му лице почти младежко.

— И аз, Учителю — отвърна откровено младежът. — Възхищавам се на Конфуций заради всички онези неща, които не прави.

— Да, забележителен е с онова, което не прави. — Херцогът говореше съвсем сериозно и аз внимавах да не се разсмея.

Учителят Ли улови погледа ми и се усмихна съучастнически.

— Кажи ни, кои от нещата, които не прави, най-много възхищават? — попита го той.

— Има четири неща, които той не прави и които най-много ме възхищават. Не приема нищо за дадено. Никога не самонадеян. Нито твърдоглав. Нито себичен.

Учителят Ли прие предизвикателството на младежа.

— Макар да е вярно, че Конфуций приема малко неща за дадени, той със сигурност е най-самонадеяният, най-твърдоглавият и най-себичният човек между четирите морета. Срещал съм се с него само веднъж. Отначало ми се видя почтителен, докато не почна да ни чете лекции за правилното изпълнение на тази или онази церемония. Слушах го и си мислех: при тази самонадеяност, при това важничене, кой би могъл да живее под един покрив с него? В негово присъствие и най-снежкобялото помътнява, и най-забележителните дарби изглеждат незадоволителни.

Последните думи бяха в стихове, изречени красиво. Учениците изръкопляскаха. Не ръкопляскаше само треперещият младеж. Притъмня и небето стана съвсем черно. Настъпи нощ. И истинска зима.

През целия път до вкъщи херцогът говореше ласкаво за Конфуций:

— Никога не съм бил негов ученик, разбира се. Санът не ми позволява. Но често го слушах, когато бях в Лу. Виждах го и във Вей. Сега си мисля, не се ли видях с него и във…

Докато херцогът бъбреше несвързано, в ума ми аз въртеше само едно: да го накарам да отидем в Лу, където ще намеря Фан Чъ, ако още е жив, и той ще ме освободи.

През следващите няколко дни проявявах такъв интерес към Конфуций, че херцогът се зарази.

— Той наистина е най-мъдрият човек между четирите морета. Всъщност той е истински божествен мъдрец, както и кой много близък приятел. Учителят Ли е превъзходен, разбира се. Но както сигурно си забелязал, не е от този свят, защото вече се е слял с Пътя, докато Конфуций е водач на нас, останалите, към Пътя. — Херцогът беше толкова доволен от последното си изявление, че го повтори.

— О, какво ли не бих дал да седя в краката на божествен мъдрец! — казах аз възторжено и въздъхнах. — Но Лу е толкова далеч.

— Съвсем не е далеч. Пътува се десетина дни на изток, по реката. Всъщност пътуването е съвсем леко. Но ние с теб отиваме на юг през голямата равнина на Янцзъ до пристанището Куайчъ и оттам… в земята на златото!

Все пак вече бях посял семето и продължих ежедневно да се грижа то да покълне. Херцогът се изкушаваше.

— В края на краищата — разсъждаваше той — в Лу има няколко пристанища, по-лоши от Куайчъ, но все пак могат да свършат работа.

Очевидно там можеше да се намери кораб, който отива в Чампа. Тръгването от Лу щеше да удължи пътя по море, но щеше да го съкрати по суша. Херцогът призна, че с този конвой от драконови кости не му се пресича голямата, гъмжаща от крадци равнина. Трябваше да признае също, че в Лу има добър пазар за тази стока.