Гор Видал - Сътворението

Вратите на двореца се разтвориха. Появиха се Хуан и членовете на Държавния съвет, следвани от дванадесет войници, които носеха на раменете си блестящ лакиран паланкин. На паланкина бе положен херцогът. Трупът му бе облечен в алена коприна и обсипан с хиляди скъпоценности. На гърдите му имаше прекрасен диск от тъмнозелен нефрит, символ на небесната благословия.

От двореца потегли дълга процесия слуги, които носеха ковчежета, облечени с коприна, златни триножници, кожени барабани, статуетки от слонова кост, паравани от пера, сребърно легло. С тези разкошни предмети трябваше да се обзаведе гробницата на херцога, а разноските за това бяха главозамайващи. Знам точно колко. Хуан ми бе наредил да направя пълен опис на всичко, което ще се внесе в гробницата, тъй че сумата да бъде предвидена в бюджета и представена на Държавния съвет, когато съветът бъде свикан от новия херцог.

В далечния край на площада Хуан и другите министри застанаха начело на погребалния кортеж, който се оказа дълъг цяла миля. Зад колесниците на благородниците се движеше фургон, теглен от осем бели коня. Тялото на херцога бе привързано за една дъска, като по този начин се създаваше впечатление, че той сам държи юздите. Ефектът беше доста отблъскващ. Предназначените за гробницата предмети бяха натоварени в други колесници заедно с неколкостотин жени от харема, които плачеха и стенеха зад воалите си.

Докато процесията прекоси града и стигне до южната градска врата, измина повече от час. Там Хуан извърши жертвоприношение за няколко местни дяволи. След това поведе колесниците по криволичещ път към долината, където в могили, подобни на тези в Сарди, погребват царете.

Неочаквано някакъв висок, слаб човек ме покани да се кача в лакиран червен фургон.

— Имам слабост към белите хора — каза той. — По едно време притежавах трима, но двамата умряха, а третият е болен. Можеш да ми целунеш ръка. Аз съм херцог Шъ, братовчед на покойния херцог Цин, както и на херцозите на Лу и Вей. Но нали всички ние, херцозите, сме сродени помежду си чрез общия си прародител, император Вън. Ти откъде си?

Помъчих се да му обясня. Херцогът не знаеше нищо за Персия, но бе пътувал на запад повече от всички, които познавах в Цин.

— Прекарах цяла година в Чампа — рече той. — Не бих казал, че ми хареса. Времето не е нито много горещо, нито много дъждовно. А жителите са с доста тъмна кожа, което не е по вкуса ми. Надявах се, че ще са бели като тебе. Там научих, че ако искам да намеря бели хора, ще трябва да пътувам още поне половин година, а не можех да си представя как ще преживея толкова дълго време извън света. — Той хвана с два пръста бузата ми и се вгледа: — Ето, кожата ти почервенява! — възкликна той. — Точно като на другите ми роби. Много ми е интересно да гледам как червенината се появява и изчезва. Мислиш ли, че Хуан ще се съгласи да те продаде на мен?

— Не съм сигурен, че съм роб — отвърнах аз много внимателно.

— О, роб си, сигурен съм в това. Ти си варварин, макар и да не замяташ дрехата си наляво. Всъщност трябва да го правиш. Така е по-забавно за нас. И косата ти трябва да е разпусната. Не се мъчи да си придаваш много благороден вид, защото няма да си интересен. Все едно, ти несъмнено си роб. Живееш в къщата на министъра. И правиш каквото ти нареди. Според мен това означава, че си роб. Нямам представа защо Хуан не ти го е казал. Много лошо от негова страна. Толкова е плах. Може би си мисли, че е невъзпитано да ти каже в очите, че си роб.

— Според мен аз съм военнопленник.

— Война? Каква война? — Херцог Шъ се изпрани във фургона и се огледа наоколо. — Не виждам никакви армии.

Сивозелените поля наистина бяха спокойни, а погребалната процесия се виеше като безкрайна змия, пълзяща безшумно между назъбените варовикови хълмове, ограждащи гробниците.

— Дойдох като посланик на Великия цар. Херцогът прояви умерен интерес към моята история.

Макар да не знаеше нищо за Персия, той бе много добре осведомен за Магадха. Смая се, когато му казах, че съм женен за дъщерята на Аджаташатру.

— Познавам няколко души от това семейство, сред които е и чичото на Аджаташатру. Беше царски наместник в Чампа. — Херцогът се оживи, дори се развесели. — Сигурен съм, че за тебе бих могъл да получа чудесен откуп от царя, затова трябва да те отвлека от Хуан. После ще те продам на тъста ти. Разбираш ли, все не ми стигат парите.

— Мислех си, че владетелят на Шъ би трябвало да бъде щедро подпомаган от… небето! — отвърнах аз.