Гор Видал - Сътворението

Докато ядяхме печеното прасенце, старецът се обърна към Хуан, пак чрез мен:

— По времето на прадедите ни всеки човек е живял така, както е диктувала вътрешната му природа, а в света е имало много добро и почти не е съществувала вражда. Несъмнено вашият персийски цар би искал поданиците му да живеят както са живели дедите им, в хармония е небето и със себе си.

Хуан плесна радостно с ръце.

— Зададох на този мъдър варварин същия въпрос, а той ето какво ми отвърна, надявам се, че ще го цитирам точно…

— О, несъмнено! Несъмнено, Господарю Хуан! — Приличах на една от онези индийски птици, които са научени да говорят.

— Каза ми, че в далечното минало хората са били добри един към друг, защото са били малко, а е имало много неща. Сега хората са много, а нещата са малко. Дори в отдавна отминалото време на император Юй животът е бил толкова суров, че самият Юй работел на полето, докато му опадали космите на краката. А днес има десет пъти повече хора, отколкото по времето на Юй. И затова, в името на общото благо, трябва да ги управляваме така, че да не си пречат един на друг. Как да стане това ли? Признавам, че самият аз не съм достатъчно съобразителен, за да измисля решение. Но вашият мъдър персийски цар ми даде отговора. — Хуан направи поклон към мен, с което ме принуди да се поклоня толкова ниско, че червата ми изкуркаха. Китайците гледат много сериозно на стомашните звуци. Молех се на бога шумовете от претъпкания ми корем да не бъдат изтълкувани като бунтарство.

— „Възползувайте се от човешката природа — казал персийският цар. — Хората се привличат и отблъскват от различни неща, затова можете да ги управлявате чрез награди и наказания. Това са лостовете, с които владетелят поддържа властта си.“

— Но ако с тези… лостове владетелят не постигне онова, което желае, тогава какво би препоръчал персийският цар?

Старецът ме гледаше втренчено. Очите му бяха кръвясали. Вените на слепоочията му пулсираха. Той мразеше Хуан. В това нямаше съмнение.

— „Сила“ е думата, която използува мъдрият пер-сиец — започна Хуан. — Силата е онова, което държи масите в подчинение.

Въпреки чудесните ястия не си спомням по-ужасна вечеря от онази. Хуан използуваше мен, за да отправи предизвикателство към останалите благородници. За щастие благородниците в Цин не възприеха всички сурови правила на Хуан, а самият той никога не стана нещо повече от онова, което дълги години е бил — пръв сред равни. Но в резултат от усилията му животът на обикновените хора толкова се бе променил, че нищо друго освен падането на държавата не можеше да ги спаси от робството, на което ги бе обрекъл. Спартанците поне са възпитавани да обичат държавата си и да приемат скотския живот, който водят, като нещо необходимо. Хората от Цин, меко казано, не обичат господарите си.

Вечерята свърши с това, че всички призоваха небето да дари херцога с дълъг живот. Страстните им молби малко ме учудиха. В края на краищата херцогът нямаше никаква власт. Въпреки това благородниците плачеха с истински сълзи при мисълта, че той може да умре. Отдадох емоциите им на просеното вино. Но три месеца по-късно, когато херцог Пин наистина умря, разбрах, че сълзите им са били истински.

В този съдбовен ден се събудих призори от камбанен звън. Последва неравномерно думкане на барабани. От единия до другия край на града се носеха ридания.

Бързо се облякох и излязох на двора тъкмо когато Хуан се качваше в колесницата си. Беше облечен в стари дрехи и приличаше на просяк. Колесничарят извика и стовари камшика си върху четирите коня и колесницата се понесе.

Според един от икономите херцогът издъхнал малко преди изгрев-слънце. Изпил много вино, а сетне повикал евнуха, за да му помогне да повърне. Евнухът това и сторил. Само че херцогът не повърнал вино, а кръв.

— О, това е ужасен ден за Цин! Черен ден, наистина черен! — повтаряше икономът.

— Толкова много ли го обичаха?

— Да, небето го обичаше. Та нали иначе нямаше да бъде този, който гледа на юг? Сега е мъртъв!

Икономът зарида. Изглежда, всички в Цин плачеха. Това ме озадачи. Знаех, че херцог Пин не се радва на особена популярност. Дори нещо повече, беше само една марионетка в церемониите, а конците дърпаха шестте семейства. На какво тогава се дължеше тази дълбока скръб?

Успях да открия причината на погребалната церемония. Стоях сред Хуановите слуги на площада, в чийто център се издига херцогският дворец. Като се изключат стърчащите отпред пилони, сградата не можеше да се мери с двореца на министър-председателя. Окачените знамена означаваха, че обитателят на двореца притежава пълномощието на небето. В онзи ден те бяха черни и червени и в това имаше нещо особено зловещо. Не подухваше никакъв ветрец и дебелият плат висеше унило под палещото слънце. Денят бе необикновено задушен. По-стоянно отварях широко уста, като се прикривах зад ръкава си, но все не ми достигаше въздух. Отдадох го не само на жегата, а и на тежкото дишане на десетте хиляди мрачни мъже и жени, които стояха безмълвни, вперили поглед във вратата на двореца. Жителите на Цин може би са най-кротките и най-покорните хора в света, но тогава тази неподвижна тълпа ме безпокоеше — сякаш предвещаваше земетресение.