Гор Видал - Сътворението

— Какво ще стане сега?

— Моят зет и твой тъст е свиреп и решителен човек, който, изглежда, иска война. Каквото иска, това и ще получи.

Седяхме на вътрешната веранда в къщата на принц Джета. Точно срещу нас ред бананови дръвчета потрепваха на вятъра, в който се усещаше приближаващият дъжд.

— Не би ми минало през ум такова нещо — казах аз. — Аджаташатру винаги… толкова лесно се разплакваше.

— Такава роля си е бил избрал. Сега ще го видим в истинския му вид.

— Не. Той просто ще играе нова роля, може би пак сълзлива, но това е без значение. Животът на повечето хора в един двор преминава в слагане и сваляне на маски — добавих аз.

Принц Джета се развесели.

— Говориш, сякаш си един от нас. Само че, вместо да сменяме маски, ние преминаваме от едно към друго съществуване.

— Но за разлика от придворните не запазвате спомен за предишния си живот.

— С изключение на Буда. Той може да си спомни всяко предишно превъплъщение.

— Като Питагор.

Принц Джета не обърна внимание на тази моя случайна забележка.

— Но Буда веднъж каза, че ако наистина се наложи да си спомни всяко отделно предишно съществуване, няма да му остане време да изживее настоящето, което е най-важното, защото е последно.

Изведнъж задуха силен вятър. Изтръгна цели гроздове неузрели банани от клоните пред нас. Заваля.

— Бимбисара ми каза, че се надява до една година да стане монах.

Известно време съзерцавахме дъжда.

— Чудно защо — промълвих аз накрая — Аджаташатру поиска да предупредя Пасенади да се пази от своя син?

— Много прозорлива стъпка! Докато ние умуваме и търсим заговор в Шравасти, той пуска в действие своя заговор в Раджагриха.

— Но защо си е направил труда да заблуждава мен?

— За да отвлече вниманието ти. В края на краищата рано или късно той ще си има работа с Персия — отговори принц Джета, като ме изгледа някак особено. — Един ден всички ние ще си имаме работа с Персия. Това ни стана ясно още щом вашият цар превзе една от най-богатите ни земи.

— Не я превзе, принце. Владетелите в долината на Инд помолиха Великия цар да ги включи в империята си — отвърнах аз, сякаш бях осемнадесетгодишен при-дворен евнух от времето на Кир.

— Прости ми, бях нетактичен — усмихна се принц Джета. — Както и да е, Аджаташатру желае да причини на Кошала колкото е възможно повече неприятности -Онова, което не може да бъде завладяно отвън, трябва да се добие чрез разединение отвътре. Затова се старае да настрои сина против баща си.

— А дали е успял?

— Няма да е нужно. Пасенади иска да бъде едновременно и цар, и архат, а това е невъзможно. Ето защо Вирудхака е… недоволен. И кой може да го обвини?

Няколко дни по-късно Карака ми донесе лично посла-ние от Аджаташатру. Написано бе върху волска кожа с червено мастило — подходящ за случая цвят. С труд разчетохме писмото. То гласеше: „Ти винаги си близо до сърцето ни. Обичаме те като роден син. Знам, че ще скърбиш, както скърбя и аз за смъртта на баща ми, световния монарх Бимбисара. Той бе в седемдесет и осмата година на живота си и в петдесет и първата година на славното си царуване. Дворът ще бъде в траур до края на дъждовния сезон, когато ще очакваме любимия си син Кир Спитама Да присъствува на коронацията ни.“

Излишно е да казвам, че в писмото не се споменаваше как е умрял Бимбисара. Няколко дни по-късно узнахме, че Аджаташатру собственоръчно е удушил баща си с копринения шнур, който според индийския етикет носи сваленият монарх.

Прекарах няколко неспокойни седмици във влажните, избуяли градини на двореца на Пасенади. Не ме повика нито царят, нито принцът. Нямаше никакво съобщение от Суза. Дори Керванът в Таксила мълчеше. Накрая самотата ми бе нарушена от идването на принц Джета и монаха Сарипутра. Появиха се на верандата без предизвестие. Помогнах им да изстискат дрехите си.

— Случайно видях Сарипутра в градината и му казах колко много искаш да говориш с него — обясни принц Джета.

Простих му лъжата. Отчаяно се нуждаех от компания, ако ще и компанията на будистки архат с черни венци.

Карака нареди да донесат вино. Сарипутра седна на пода, а принц Джета — върху една възглавница. Аз се настаних на стол.

Старецът ме удостои с гримаса, която възприех като усмивка.

— Скъпи мой… — започна той. И замълча.

— Може би ще искаш да му зададеш някои въпроси — каза принц Джета и ме погледна в очакване.

— А може би той ще иска да ми зададе някои въпроси — отвърнах аз, като си спомних собствената си духовна мисия.