Гор Видал - Сътворението

Слушал съм за най-различни култове, свързани с продължаването на рода из диви страни като Лидия и Тракия, но жертвоприношението на коня е най-чудатият и според брахманите най-старият сред тях. Смята се, че церемонията е започнала като средство да се осигури плодовитостта на царя и жените му. Но това ще си остане предположение, тъй като няма жив човек, който да разбира всички онези химни, зубрени и повтаряни от брахманите през последните две хиляди години. Знам само, че церемонията представлява ужасяваща гледка. Имаш чувството, че внезапно си се върнал във времето преди сътворението на света.

Танците и веселието продължиха цяла нощ. Призори царското семейство се оттегли в своята златна кула. Както повечето присъствуващи на жертвоприношението, и аз спах на открито.

На другия ден ми съобщиха, че ще се оженя за дъщерята на цар Аджаташатру. Това бе голяма чест, както не пропускаха случай да ми напомнят. Преди всичко, като наместник на Великия цар, бях приет за член на воинската каста. Но понеже не бях Великият цар, не можех да се оженя за дъщеря на цар Бимбисара. Все пак стоях достатъчно високо, за да взема една от двадесет и трите дъщери на принц Аджаташатру.

В началото се страхувах, че ще бъде цитиран някакъв древен ведически закон, който ще ме задължи да откупя жена си от семейството й. Но се оказа, че древният веди-чески закон предвижда точно обратното. Платиха ми, и то доста добре, за да приема дванадесетгодишната Ам-балика. Любещият й баща ме излъга, че още нямала менструация. Индийците смятат това за особено важна по-дробност, като изхождат от убедителния довод, че е малко вероятно едно узряло момиче да остане дълго време девствено при този климат и в този двор.

Макар че началните преговори се извършиха съвсем официално между Варшакара, като представител на царското семейство, и Карака, като мой представител, до окончателното споразумение се стигна по много приятелски, дори очарователен начин между нас двамата с Аджаташатру в „Петте хълма“ — най-големия от многобройните игрални домове в столицата.

Индийците са страстни играчи. И неразумни играчи. Могат да проиграят цяло състояние с хвърлянето на един зар или със залагането на едно число. През царуването на Бимбисара всички подобни заведения бяха строго контролирани от държавата. От разиграваните суми се удържаха пет процента за издръжка на дома. На играчите не бе позволено да използуват собствени зарове, затова държавата печелеше добре и от даването на зарове под наем. Тъй като самият игрален дом в крайна сметка никога не губи (дали защото заровете са фалшиви и игрите тайно нагласени, или защото законът на големите числа действува в полза на игралния дом), данъците, които получава царят, са толкова огромни, че истинската сума е една от най-строго пазените тайни в Магадха. Поне моите хора така и не успяха да се доберат до нея.

Макар че самият цар Бимбисара ненавиждаше хазарта и се стремеше да не го допуска в двора, наследникът му бе редовен посетител на „Петте хълма“, най-елегантното от игралните заведения в столицата. Носеха се слухове, че собственик на заведението е самият Аджаташатру и че той най-безсрамно мами правителството с процента от печалбите, който му се полага.

Моят бъдещ тъст бе само няколко години по-възрастен от мен. От самото начало станахме приятели. Когато желаеше да е обаятелен, той нямаше равен на себе си. Онази вечер в „Петте хълма“ Аджаташатру се представи пред мен в целия си чар, дори бе боядисал зърната на гърдите си червени — нещо, което дворцовите контета правят само на празници.

Хванати под ръка, двамата влязохме в централната зала — дълго, тясно помещение с игрални маси от двете страни. В една ниша със завеси в дъното на залата имаше дивани, покрити с китайска коприна. Там принцът се забавляваше, без да го виждат, а той можеше да следи какво става отвън през няколко дупки, изрязани в прашните пердета.

Забелязах, че докато управителят на заведението ни водеше към нишата, никой от играчите не погледна принца.

— Както забелязваш — прошепна Аджаташатру, чийто дъх бе силно парфюмиран, — аз съм невидим.

Предположих, че се смята за неприлично да погледнеш принца, докато се весели сред обикновените хора. По-късно узнах, че това е далеч по-тежко прегрешение. Последиците за онзи, който се осмели да обърне очи към забавляващия се принц, са фатални.

Щом двамата заехме местата си на диваните, спуснаха завесите. Започнаха да ни поднасят различни силни вина в сребърни гарафи. Обслужваха ни момиченца, почти деца. Едно от тях дори не бе влязло в пубертета. То действуваше особено възбуждащо на принца, който разговаряше с мен и в същото време го галеше, тъй както някой маг би погалил куче, докато сериозно обсъжда правилното приготовление на хаомата или сътворението на света.