Робърт Уорън - Нощен ездач

Седемдесе и осма година беше и, бога ми, изръшнахме целия край! На север от Хейс Сити към Салин, оттам нагоре по Пони Крийк и Арканзас, надолу до Панхандъл на Канадската река и още по-надолу — до Форт Сил. Имаше време, когато човек нищичко не можеше да вземе за необработена кожа с хубав косъм, а с летния лов не успяваше дори барута да си плати. Ама първия път, когато отидохме в Хейс Сити и тъкмо разтоварвахме и умувахме какво да правим, докато дойде зимата, един изкупвач на кожи за Дърфи, дето е оттатък Левънуърд, ни брои по два долара и десет цента за кожа, доколкото помня. „Момчета, вика, бързо пълнете тумбаците, мокрете глътката и поемайте наново! Купувам всичко, без значение лято ли е, дъжд ли вали, или слънце грее.“ „Сериозно ли купуваш летни кожи?“, пита Минго. „Сериозно, я!“, отвръща оня.

Минго отиде да купи още една каруца и глави двамина дерачи, ирландци бяха, тогава там гъмжеше от ирландци, и още един, та да щави и опъва кожите. А аз му викам: „Да ти се не видяло, Минго, държиш се, сякаш сме богаташи!“ Той пък отвръща: „Сега не сме, но бог ми е свидетел, че ще бъдем! Пък и се уморих да дера, до гуша ми дойде! Обичам да ги стрелям, ама да дера — не ме търси! Добре че когато пушкахме бунтовниците, не стана нужда да ги дерем. Отсега нататък само ще гърмим като джентълмени, докато цевта не запуши!“

И да пукна, ако това не беше самата истина! Цевта като нищо ти припушва в ръката. Денят е спокоен, димът се вие край главата ти като мъгла, а ушите ти пищят. Случи се бизоните да стоят неподвижно, стоят и си пасат. Ти му пуснеш оловото на един, а другите току вземат да душат и да реват, ама не бягат. Е, ако имаш късмет! И колко му е тогава — продължаваш да стреляш по онези, дето са в края и може всеки миг да хукнат. Стреляш си кротко и гледаш да не ти прегрее пушката. Спомням си, че на следната година случихме с два големи удара — единия го направи Минго, другия аз. Вървях по някакво възвишение южно от едно поточе, дето се вливаше в Пони. По едно време надзъртам предпазливо иззад хребета и гледам — отпреде ми стадо. На около сто и педесе крачки трябва да беше, а вятърът духа откъм него. Подпрях шарпа на рогатката и залегнах. Сетне лека-полека взех да се надигам — човек трябва да стане, да се засили и чак тогава да стреля, — подпрях се на коляно и какво да видя — ни един не е паднал! Помислих, че не съм улучил, макар да ми беше на сгода, и отново залегнах, та пак да опитам. И тогава гледам — един бизон се гътва, а другите стоят неподвижно, пак стрелям — пада още един, а ония стоят ли, стоят. Стрелях още веднъж. Божичко, рекох си, същинска скотобойна!

И вярно, беше досущ като в скотобойна! Лежа аз, премервам се с шарпа, стрелям, а те не помръдват. Броя си на глас между изстрелите, за да не се забравя и да прегрея пушката. Сума време ги гледах да подгъват бавно крака, когато куршумът попаднеше в целта, и да се килват на една страна. А ония другите стоят, душат и реват като побеснели. Тъй де, дивотия! Лежи си там някакъв, слънцето припича, а той продължава да натиска спусъка. Не ще да е на себе си такъв! Ама никак! Сякаш не е човек, ами дявол знае какво! Като че ли не той държи пушката, а тя него. И ти се струва, че ако стане, тръгне си, зареже бизоните долу, в ниското, и остави пушката на земята, тя ще има да си гърми сам-самичка до безкрай. А пък бизоните все ще си душат и ще реват. Понякога и тъй се случва.

Него подиробед натръшках седемдесе и два бизона, преди да се усетят и да избягат. Към залез най-сетне се пръснаха. Видях ги да тръгват, колкото бяха останали де, ама нямаше повече от двайсетина, а подире им такава пушилка се вдигна! Хукнаха на север и се изгубиха от погледа ми, но аз продължавах да лежа, сякаш ръката ми бе залепнала за пушката, а цевта пари — ще ме изгори. Лежах там като побъркан.

„Дявол да го вземе — вика Минго, — под тебе бизони на купища, а ти се излежаваш, като че хич ги няма!“ Не го бях чул кога е дошъл. „Хайде, иди да доведеш ирландците — продължи той, — нощес ще падне работа, трябва да се одерат!“ Нищо не му рекох и тръгнах към каруците, за да подбера дерачите, щом привършат онуй, дето го бяха почнали. Когато се върнахме, беше вече нощ, Минго дереше и проклинаше света. Но на изток изгря луната — червена и тумбеста, и от хамбар по-голяма. Тук няма да видиш луна като канзаската. Та на месечина ги драхме, без думица да продумаме. Само дето я някой ще изсумти, я нож ще засъска по брус, нежно и весело, сякаш на острието му е благо, като го заточваш, и накрая оня звук, който издава кожата, когато поддаде и с едно по-ячко и продължително дръпване отделиш месото от нея. Далече нейде ще извие койот, а после все по-близо и по-близо ще се чуе.