Джоджо Мойс: Корабът с булките

Аланг. Най-големият док за разглобяване и рециклиране на кораби в света.

- О. Опита се да си придаде заинтересован вид, но се чувстваше все по-уморена и нетърпелива да продължат. Хотелът в Бомбай, все още на известно разстояние оттам, й се струваше като оазис. Погледна часовника си. Как можеше някой да прекара почти двайсет минути в купуване на две бутилки безалкохолно?

- Тук има четиристотин дока. И мъже, които могат да разглобят на болтове и гайки цял танкер само за няколко месеца.

- О.

- И няма никакви права за работниците, нали разбирате. Плащат им по един долар на ден, задето си рискуват здравето и живота.

- Сериозно?

- Някои от най-големите кораби на света са свършили пътя си тук. Няма да повярвате какви неща оставят собствениците на круизни кораби - купища порцеланови сервизи, покривки от ирландски лен, цели оркестри от музикални инструменти. - Той въздъхна. - Понякога човек наистина се натъжава, да. Такива красиви кораби да се превърнат в купища скрап.

Възрастната жена откъсна поглед от вратата на магазина, мъчейки се да запази поне привиден интерес към думите му. Младите са толкова нехайни. Тя затвори очи, осъзнала, че изтощението и жаждата бяха отровили обичайното й благоразположение.

- Казват, че по пътя към Бавнагар може да се купи всичко столове, телефони, музикални инструменти. Продава се всичко, което може да се намери на един кораб. Моят зет работи в един от големите докове за рециклиране на кораби в Бавнагар, да. Обзавел е цялата си къща с неща от корабите. Изглежда като дворец, знаете ли? Той зачопли зъбите си. Всичко, което може да се откачи. Хм. Няма да се изненадам, ако продават и екипажа.

- Господин Вагела.

- Да, госпожо?

- Онова павилион за чай ли е?

Вагела, отвлечен от монолога си, проследи сочещия й пръст към една скромна витрина, пред която бяха наредени безразборно няколко маси и столове направо на прашния път.

- Да.

- Бихте ли били така добър да ме придружите и да ми поръчате чаша чай? Наистина не мисля, че мога да остана и минутка повече и да чакам внучката си.

- За мен ще бъде удоволствие, госпожо. Той слезе от колата и отиде да й отвори вратата. - Тези млади хора, да, никакво уважение нямат. - Предложи й ръката си и тя се облегна на лакътя му, когато излезе, присвивайки очи, под обедното слънце. - Чувал съм, че е съвсем различно в Дания.

Младежите се появиха едва когато тя вече пиеше чаша от онова, което господин Вагела нарече „наливен чай“. Чашата беше очукана, сякаш е била използвана години наред, но изглеждаше чиста, а човекът, който ги обслужи, бе поднесъл напитката с голяма помпозност. Тя бе отговорила на задължителните въпроси за пътуванията си посредством господин Вагела, бе потвърдила, че не познава братовчеда на собственика, който живеел в Милтън Кейнс, и след като бе платила за чаша чай и за шофьора, както и лепкав сладкиш, поръсен с шамфъстък, за да поддържа силите си, нали разбирате, тя бе седнала в сянката на тентата и се бе загледала в онова, което заради леко по-издигнатото място, на което се намираше, вече знаеше, че лежи отвъд металната стена безкрайното, проблясващо синьо море.

Наблизо имаше малък хиндуистки храм в сянката на дърво нийм. От двете му страни бяха наредени дървени постройки, които очевидно бяха изникнали, за да задоволят потребностите на работниците: бръснарница, магазинче за цигари, друго за плодове и яйца, както и такова за части за велосипеди. Минаха няколко минути, преди да забележи, че е единствената жена наоколо.

- Чудехме се къде си отишла.

- Едва ли сте се чудили дълго. Двамата с господин Вагела сме само на няколко метра от колата. Думите й прозвучаха по-остро, отколкото й се искаше.

- Казах, че не мисля, че е добра идея да спираме тук обади се Санджей, докато оглеждаше с едва прикрито раздразнение първо групичката мъже, а после и колата.

- Трябваше да сляза - твърдо заяви тя. Господин Вагела бе много любезен да ме придружи. Тя отпи от чая си, който бе изненадващо добър. Имах нужда от почивка.

- Разбира се. Просто имах предвид... щеше ми се да бяхме намерили по-живописно място за вас, при положение че е последният ви ден от ваканцията.

- Тук е чудесно. - Вече се чувстваше малко по-добре. Жегата бе по-поносима заради лекия бриз откъм морето. Гледката на лазурните води бе успокояваща след замъглените и безкрайни прашни пътища. В далечината се чуваше приглушено дрънчене от удара на метал в метал, стърженето на някакъв режещ инструмент.