Джоджо Мойс: Корабът с булките

Над хиляда и сто мъже и деветнадесет самолета ги придружават в плаване, което трае близо шест седмици. Най-младата булка е на петнадесет. Поне една от тях овдовява, преди да стигне крайната си цел. Моята баба, Бети Маккий, е една от онези късметлийки, които биват възнаградени за вярата си.

Този художествен разказ, вдъхновен от онова пътуване, е посветен на нея и на всички онези съпруги, които са толкова смели, че да повярват в неизвестното бъдеще от другата страна на земното кълбо.

Джоджо Мойс Юли, 2004 г.

NB: Всички откъси са документални и се отнасят до преживяванията на военните булки или онези, които са служили на „Виктория“.

Първия път, в който отново го зърнах, се почувствах така, сякаш някой ме бе ударил.

Чувала съм да казват това хиляди пъти, но никога дотогава не бях разбирала истинското значение на думите; имаше известна пауза , в която спомените ми се свързаха с онова, което очите ми виждаха, а после тялото ми се разтърси от шока, сякаш бях получила силен удар. Не съм романтична душа. Не използвам възвишени думи. Но мога откровено да кажа, че останах без дъх.

Не бях очаквала да го видя отново. Не и на подобно място. Отдавна го бях заровила дълбоко в спомените си. Не просто физическата представа за него, но и всичко, което бе означавал за мен. Всичко, през което ме бе накарал да мина. Защото не бях осъзнала какво е сторил с мен, докато не мина много време - цяла вечност. Не бях осъзнала, че по милион причини той е едновременно и най-хубавото, и най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало.

И не беше просто шокът от физическото му присъствие. Имаше и тъга. Предполагам, че в мислите ми той е съществувал какъвто беше някога, преди толкова много години. Когато го видях сега, заобиколен от всички тези хора, изглеждащ някак остарял, смален... мислех си само, че това място не е подходящо за него. Тъгувах за онова, което някога бе толкова красиво, великолепно дори, принизено до...

Не знам. Може би не е напълно честно. Никой от нас не живее вечно, нали? Ако трябва да съм откровена, когато го видях в сегашния му вид, това неволно ми напомни за собствения ми край. За онова, което е било. И какво ще стане с всички.

Независимо от размишленията ми, точно тук , на място, на което никога не бях стъпвала преди и на което нямаше причина да бъда сега, го бях намерила отново. Или той бе намерил мен.

Май до този момент не вярвах в съдбата. Но е трудно да не повярваш, след като помислиш докъде бяхме стигнали и двамата.

Как да не повярваш, след като няма друг начин да се срещнем, въпреки хилядите мили, отвъд континенти и обширни океани, освен ако не ни е било писано така.

Събуди се от караницата. Бяха накъсани звуци, внезапни и резки като джафкане на малко кученце, което още не е разбрало какъв е проблемът. Старата жена вдигна глава от прозореца, разтри врата си, където струята на климатика бе изстудила костите й, и се опита да седне с изправен гръб. В тези първи няколко замаяни мига след събуждането не беше сигурна къде или дори коя беше. Различи напевната хармония на гласовете, а после постепенно думите станаха по-отчетливи и бавно я извадиха от безпаметния сън в настоящето.

- Не казвам, че не ми харесаха дворците. Или храмовете. Само казвам, че прекарах тук две седмици и нямам усещането, че съм се приближила до истинската Индия.

- А аз какъв съм? Да не съм някакъв виртуален Санджей? - Откъм предната седалка гласът му бе леко насмешлив.

- Знаеш какво имам предвид.

- Аз съм индиец. Рам е индиец. Това, че половината си живот съм прекарал в Англия, не ме прави по-малко индиец.

- О, стига, Джей, ти изобщо не си типичен пример.

- Пример за какво?

- Не знам. Типичен пример за хората, които живеят тук.

Младият мъж поклати глава разбиращо.

- Искаш туристическа обиколка на бедните квартали.

- Не е така.

- Искаш да се прибереш у дома и да разкажеш на приятелите си за ужасните неща, които си видяла. Да им кажеш как нямат никаква представа за страданието. А ние ти предлагаме кока-кола и климатик.

Последва смях. Възрастната жена присви очи, за да погледне часовника си. Почти единайсет и половина, което означаваше, че е спала близо час.

Внучката й, седнала до нея, се бе навела между двете предни седалки.

- Виж, просто искам да видя нещо, което да ми покаже как живеят хората наистина. Имам предвид, че екскурзоводите винаги ти показват само дворците на принцове или моловете.