Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Значи искаш бедняшките квартали.

Откъм шофьорското място се чу гласът на господин Вагела:

- Мога да ви заведа в моя дом, госпожице Дженифър. Там вече има истинска бедност.

Двамата млади не му обърнаха никакво внимание, затова той повиши глас:

- Вгледайте се внимателно в господин Рам Б. Вагела и ще видите беден, отруден и изтерзан човек. - Той сви рамене. - Знаете ли, дори ми е чудно как съм оцелял през всичките тези години.

- Ние също се чудим, ежедневно - подметна Санджей.

Възрастната жена се изправи напълно на мястото си и зърна отражението си в огледалото за обратно виждане. Косата й бе сплескана от едната страна на главата, а яката й бе оставила червен отпечатък върху бледата й кожа.

Дженифър погледна назад.

- Добре ли си, бабо? - Джинсите й се бяха смъкнали доста ниско отзад и разкриваха малка татуировка.

- Добре съм, скъпа. - Дали Дженифър й бе казала за татуировката? Тя приглади косата си, но не можеше да си спомни. - Ужасно съжалявам. Явно съм задрямала.

- Няма за какво да се извинявате - каза господин Вагела. - Ние, възрастните хора, трябва да можем да си почиваме, когато имаме нужда.

- Да не би да намекваш, че искаш аз да шофирам, Рам? - попита Санджей.

- Не, не, господин Санджей, сър. Не бих искал да прекъсвам блестящия ви разговор.

Погледите на двамата възрастни се срещнаха в огледалото. Все още замаяна и смутена от дрямката, старата жена се насили да се усмихне в отговор на преднамереното според нея намигване на мъжа.

Бяха пътували, пресметна тя, близо три часа. Екскурзията им до Гуджарат, включена в последната минута от нея и Дженифър в иначе стриктно подреденото пътешествие из Индия, бе започнала като приключение. „Бабо, нали знаеш приятеля ми от колежа Санджей, - неговите родители са предложили да ни приютят за няколко нощи! Имат невероятна къща, направо дворец. Само на няколко часа път.“ И замалко да завърши катастрофално, когато самолетният им полет бе отложен и така се озоваха само с един ден на разположение да се върнат до Бомбай и да хванат самолета си за родината.

Вече изтощена от екскурзията, тя вътрешно се бе отчаяла. За нея Индия се оказа изпитание, изключително натоварване на всичките й сетива, дори и през филтъра на автобусите с климатик и четиризвездните хотели, и мисълта да остане в Гуджарат, макар и в дворцовия разкош на резиденцията на семейство Сингх, я изпълваше с ужас. Но след това госпожа Сингх бе предложила услугите на колата и шофьора на семейството, за да могат „дамите“ да стигнат навреме за обратния полет към родината. Макар и да се налагаше да хванат самолет от летище на близо четиристотин мили разстояние. „Не бива да се мотаете по разни гари“, бе казала тя с деликатен жест към светлорусата коса на Дженифър. „Не и без придружител.“

- Мога аз да ги закарам - подхвърли Санджей.

Но майка му измърмори нещо за застрахователен иск и забрана за шофиране, след което синът й се бе съгласил просто да придружи господин Вагела, за да се увери, че никой няма да ги притеснява, когато спрат някъде. Или нещо от този сорт. Някога се бе дразнила от разбирането, че сами жени, които пътуват заедно, не могат да се погрижат за себе си. Сега бе благодарна за подобна старомодна проява на внимание. Не смяташе, че ще се оправи с посоките в този непознат край, и се притесняваше в компанията на безразсъдната си внучка, която явно не се боеше от нищо. На няколко пъти й се прииска да й направи забележка, но се бе спряла, съзнавайки, че ще изглежда слаба и немощна. „Младите имат право да са безстрашни“, напомни си тя сама. „Спомни си каква беше ти на тази възраст.“

- Добре ли сте там отзад, госпожо?

- Добре съм, благодаря, Санджей.

- Опасявам се, че има още доста път. Не е никак близо.

- Сигурно е много тежко за онези, които просто си седят измърмори господин Вагела.

- Много мило от ваша страна, че ни возите.

- Джей! Погледни там!

Забеляза, че са слезли от магистралата и сега минаваха през градче от бараки и складове, пълни с метални греди и дървен материал. Пътят, ограден и от двете страни с ламаринени листове, които бяха закрепени един за друг в привиден безпорядък, бе станал толкова изровен и осеян с дупки, че скутерите изписваха цели изречения на санскрит в прахоляка, и дори кола, която бе направена за високи скорости, не можеше да се движи с повече от петнайсет мили в час. Черният „Лексус“ сега пълзеше напред и двигателят му издаваше тихо недоволно ръмжене, докато периодично се налагаше да извива рязко встрани, за да избегне някоя дупка или крава, която се носеше бавно, с решителност, сякаш в отговор на примамлив зов.