Джоджо Мойс - Корабът с булките

Зад нея, скрита от тялото й и внимателно сгънато одеяло, спеше Мод Гон. След речта на капитана Маргарет бе хукнала обратно към каютата (Даниъл би казал, че се „дотътрила“) и бе заглушила скимтенето на малкото куче с откраднати бисквити, а после го бе завела до банята, за да не направи беля. Едва бе успяла да се добере до легло си, когато влезе Франсис и тя се хвърли върху постелките като предупредително покри с длан главата на кучето молейки го да стои тихо.

Имаше проблем. Бе разчитала да й дадат самостоятелна каюта - повечето бременни булки бяха получили такава. Изобщо не й бе хрумнало, че може да се наложи да я дели с някого.

Сега се чудеше дали може да се довери на Франсис, която беше на отсрещното легло. Изглеждаше приятна жена, но не бе казала почти нищо, така че не можеше да прецени. А и беше сестра някои от тях много държаха да се спазват правилата и разпоредбите.

Маргарет се размърда на койката си, като се мъчеше да се настани удобно, заслушана в ръмженето на машините долу. Имаше толкова неща, които искаше да сподели с Джо, толкова й се щеше да му опише колко е странно всичко - да бъде изтръгната от дома си и да се озове в свят където момичетата изпадаха в истерия не само при мисълта за бъдеще то си, но и заради някаква марка шампоан или чорапи („Откъде ги взе? Навсякъде съм ги търсила!“), а и си споделяха интимни подробности, които предполагаха запознанство от години, а не едва от двайсет и четири часа.

Майка ми сигурно щеше да има обяснение за това, помисли си Маргарет. Тя навярно щеше да говори на техния език, да го преведе, а после да обезсили значението му с няколко хапливи забележки. „Ако знаех, че ще си отиде“, помисли си тя, „щях да слушам повече. Щях да се отнасям към всичко с по-голямо уважение, вместо да се опитвам да се меря с момчетата“. Никой не ти казва, че остава просто зейнала празнина от мъка и че тя се увеличава с хилядите въпроси, на които не намираш отговор.

Погледна часовника си. Сега сигурно бяха навън, вероятно с трактора, да разчистват младите фиданки в долния край на полето, както се канеха цяло лято. Кълм се шегуваше c нея, че ще полудее, ако прекара цели шест седмици, заобиколена от жени. Баща й бе казал, че може да научи разни неща. Маргарет тайничко се озърна и огледа женските дрехи наоколо, направени от коприна, найлон, украсени с флорални мотиви, загледа се в кремовете за лице и комплектите за маникюр. Не беше очаквала, че ще я накарат да се чувства като чужда.

- Искаш ли моята възглавница? - Франсис надникна иззад романа си. Махна с ръка към корема на Маргарет.

- Не, благодаря.

- Вземи я - едва ли ти е удобно.

Това бе най-дългото изречение, което бе изрекла, след като им се представи. Маргарет се поколеба, после прие възглавницата с благодарност и я пъхна под бедрото си. Вярно: койките бяха почти толкова широки и удобни, колкото и дъска за гладене.

- Кога се очаква?

- Чак след два месеца или там някъде. Маргарет изсумтя, побутна внимателно матрака. - Предполагам, че можеше да е и по-зле. Можеше да ни дадат хамаци.

Усмивката на другото момиче помръкна, сякаш, след като бе подхванала разговора, сега не знаеше какво друго да каже. Върна се към книгата си.

Мод Гон се размърда и изскимтя насън, лапичките й задраскаха по гърба на Маргарет. Шумът бе заглушен от боботенето на машините и бърборенето на момичетата, които минаваха край полуотворената врата. Но щеше да се наложи да измисли нещо. Мод Гон не можеше да остане затворена тук цели шест седмици. Дори и ако излизаше само до тоалетната, все пак щеше да има случаи, в които другите момичета са в каютата. Как да я задържи тиха тогава?

По дяволите, каза си тя, намествайки корема си. С това бебе, което постоянно мърда, и всички тези жени наоколо, ден и нощ, всяка една минута, направо бе невъзможно да се мисли трезво.

Вратата на каютата се отвори и влезе Ейвис, като не забрави да се наведе - нямаше намерение да се срещне с Иън с насинено чело, - след което се усмихна на двете момичета, които лежаха на долните две койки. Направени от стандартните във флота матраци върху надигната платформа с ремъци вместо пружина, те бяха на по-малко от метър и половина разстояние, а малките куфари на жените, в които бе побран оскъдният им багаж, бяха закрепени здраво за временните стени от ламарина, които разделяха каютите една от друга.

Цялото помещение бе доста по-малко от нейната баня у дома. Нямаше никакви специални мебели или принадлежности за жените пътници: завивките бяха просто практични, на пода нямаше килим, всичко бе в типичното за бойните кораби сиво. Единствените огледала бяха в замъглените от пара помещения за къпане. По-големите им куфари с основната част от дрехите и вещите им бяха складирани в помещенията под офицерската палуба, където миришеше на самолетно гориво и за да идат дотам, трябваше да молят за разрешение една изключително кисела жена офицер, която бе напомнила на Ейвис вече на два пъти - при това с очевидна завист според Ейвис, че животът на борда не е моден парад.