Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

В двора на Боргланд имаше редици шейни. Имаше светлина отвсякъде, с фенери в ръце обикаляха заети слуги. Даг зави безупречно и спря шейната, която бе поета от конярите. Силуетите на увити в кожи жени се виждаха на фона на осветения вход с високи врати. Те се упътваха направо на горния етаж, за да се освободят от връхните си дрехи и да сменят ботушките си с бални обувки. Мъжете събличаха кожусите си в преддверието. Даг също остави кожуха си и се огледа. Заобиколен от натруфени офицери и жени в полупрозрачни рокли, Даг чакаше госпожица Баре. Струваше му се, че се намира между сенки в нов, непознат и чужд за него свят.

Какво търсеше той, Даг Бьорндал, в залата на Боргланд? Враждата, от която беше пострадал неговият род, тъкмо на това място се бе проявила по най-непосредствен и красноречив начин. Това му беше известно много добре.

Да, вечерното облекло го измъчваше, яката с широката вратовръзка чувстваше като примка около шията си. Тази вечер всичко му изглеждаше недействително: този дом, тези непознати хора, облечени в странни облекла и жената, която чакаше. Какво търсеше тя в неговия живот — тя, която принадлежеше на този свят от мъже в униформи и жени в скъпи и пищни тоалети?

Всички жени, които минаваха край него, се обръщаха и мъжете се питаха помежду си тихо кой е този висок млад мъж. Някои от съседите го познаваха и удовлетвориха любопитството на другите. Обясниха, че идва от север и че е наследник на огромно богатство. Даг сякаш не забелязваше нищо.

В същото време една красива и с горда осанка девойка влезе в залата. Беше Елизабет фон Гал. Понякога се случваше Елизабет да види Даг в църква. Последния път, когато го съзря, беше пак в църквата тази Коледа. Беше далеч от нея, завит в кожуха си, и едва успя да го види.

Но сега се отправи с любезна усмивка към него и за пръв път можа да го разгледа отблизо.

Обзе я силно вълнение, което веднага се прояви на лицето й и допълнително я притесни. Наложи се да се подпре на облегалката на един стол, защото усети, че губи равновесие. Онзи, който заради една нейна фатална грешка беше загинал в Йомфрудал, единственият мъж, който успя да развълнува сърцето й и за когото не бе престанала да мисли, стоеше сега пред нея, по-висок, по-красив, по-светъл и също толкова горд и властен.

Елизабет се съвзе и му протегна ръка, която вълнението бе вледенило:

— Надявам се, че сте довели госпожица Баре — рече тя тихо с беззвучен глас.

— Госпожица Баре е горе — отговори Даг.

Дали той бе забелязал вълнението на Елизабет?

Известна му беше славата й на безчувствена жена, знаеше също така за спречкването й с Туре на онова увеселение, след което той загина. Затова беше нащрек и я наблюдаваше недоверчиво.

С голи ръце и рамене, вдигнала воланите на роклята си, Аделхайд слезе леко по стълбището и се приближи до тях. Елизабет я посрещна любезно, но с престорена сърдечност и тримата влязоха в салоните. Даг беше като зашеметен. Той беше виждал и по-рано Аделхайд във вечерна рокля, но сега за пръв път забеляза тържествуващия блясък в очите й, пламналите й от студа страни, полуотворените й устни, между които се показваха ослепително бели зъби и изпълнената й с очарование и гордост осанка, с която тя се бе научила да държи надалеч обожателите си.

Като в сън премина Даг през салоните, ярко осветени от полилеите и аплиците, чиито светлини се отразяваха в големите огледала. Скоро Аделхайд срещна приятели от града и от Боргланд, на които представи своя кавалер. Той трябваше да поздравява, да се ръкува, да разговаря учтиво с новите си познати.

По някое време срещнаха един възрастен мъж с блестяща униформа. Беше полковник Фон Гал, могъщият господар на Боргланд. Той поздрави сърдечно Аделхайд и каза няколко любезни думи на Даг. По-късно, когато започнаха да поднасят грог — питието за добре дошли, той седна заедно с тях около една от многобройните маси, наредени в залите, и след като се осведоми за майор Баре, се обърна към Даг:

— Вие, северняците, изглежда въобще не сте засегнати от глада, който ни измъчва тук.

— Глад? — учуди се Даг. — Не знаех, че тук сте били постигнати от това нещастие.

Полковник Фон Гал го изгледа внимателно. Подиграваше ли се с него младият господар на Бьорндал? Но младият мъж беше така сериозен, че не можеше да се допусне да се е подиграл.

Фон Гал избърса челото си с леко разтреперана ръка. Чувстваше, че нещо го задушва.

— Баща ви здрав ли е — продължи той, — и може ли все още да управлява сам вашето имение?