Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Глъч… топуркане на бързо бягащи животни, дишащи насечено… и най-после в тишината изригна гръмък кучешки лай.

Старият, уморен и немощен мечок мигом се изправи на задните си лапи. Вече беше свиреп звяр, размахващ заплашително със своите лапи, готов да посрещне кучетата, които превъзхождаше с едрината си и с високо изправения си ръст. Кучетата лаеха неистово срещу него — ту се опитваха да нападнат, ту се отдръпваха — зли, яростни, озъбени. Междувременно лаят им се заглушаваше от дрезгавия рев, излизащ от огромната меча паст.

Едно от кучетата бе успяло да ухапе дълбоко задницата на мечока, но той светкавично го захапа със зъбите си и го захвърли високо във въздуха. Падна на земята с разкъсан корем и вътрешностите му се разпиляха по мъха. Останало сам срещу него, другото куче се поколеба известно време, но когато мечокът започна да отстъпва към върха на стръмния бряг, доби смелост и се хвърли напред.

Мечокът забави хода си, като не изпускаше от очи яростния си враг, така че всеки път, когато кучето го доближаваше опасно, той замахваше мощно с лапа. То успяваше да избегне удара и нападаше отново и отново.

Движейки се назад към върха на скалата, мечокът и кучето продължаваха своята ожесточена борба. Неочаквано и това куче полетя светкавично във въздуха, ала сега наблизо се чу изненадващ изстрел, който не го засегна, но го изненада и то падна в пропастта.

Мечокът бързо огледа всичко. Вече нямаше кучета. Дали бе настъпил краят на мъчителната битка? Не… Спомняше си много добре и един друг двубой, воден с такива кучета, който бе приключил с изстрел, раната, от който пареше още слабините му. Не, беше му добре известно, че опасността е все още наоколо… Бе съвсем наблизо, чакаше подходящ момент… човекът от север, от Бьорндал.

Мечокът пропълзя нависоко и се пъхна в един процеп на скалата и се спотаи там. Само огнените му очи святкаха, устремени към дънера на едно отсечено дърво — мястото, откъдето кучетата бяха излезли от гората.

Появи се човек. Не с вой и крясъци, както правеха на запад от селото, а тихо като рис върху клона на дърво или като лисица по някоя пътека, с изострени поглед, слух и обоняние.

Най-опасното животно на земята!

Откри изтърбушеното си куче и внимателно огледа мястото и дълбоките следи върху мъха, които бе оставил мечокът; със сигурност беше на прав път. Постоя дълго на мястото на схватката между мечока и кучетата, държейки готово в ръцете си дългото желязо, което произвеждаше оглушителния гръм и причиняваше смърт.

Тихо и много предпазливо, човекът се придвижи по оставената от мечока следа и се озова в подножието на скалата, където той се беше скрил.

Ужасната болка от ухапването на кучето измъчваше стария мечок. Беше се раздразнила и старата рана в слабините му. Обхвана го бяс. Какво искаше от него този човек, този убиец? Тласнато от страха и болката, освирепялото животно се изправи рязко и връхлетя върху човека, който се беше навел близо до полуотвесната скала и търсеше следи. С инстинкта на опитен ловец Тургайр Бьорндал предусети нападението на мига и светкавично отскочи назад, за да не бъде тласнат в пропастта, но при това рязко движение изпусна пушката си… и всичко беше изгубено…

Не… още не!

Даже и без пушка, човекът от север продължаваше да бъде опасен противник.

По-бърз от мечока, Тургайр Бьорндал се метна върху него с цялата си сила и ловкост. Заби наведената си глава във врата на звяра, за да елиминира по този начин опасните му челюсти; превил гръб, с присвити крака, цялото му тяло бе могъща маса от мускули, докато с пределна сила на лактите си се опитваше да охлаби ужасната прегръдка на сграбчилия го звяр.

Всичко това продължи миг.

Мечокът ревеше страшно и оглушително, докато разкъсваше със страшните си нокти гърба му, който се окъпа в кръв. Тургайр успя да откопчи едната си ръка и да стигне ловджийския си нож. Насочи го високо към сърцето на животното, заби го с всичката си сила и го завъртя в плътта. Почувства трепване и усети как силата, с която ноктите се забиваха дълбоко в гърба му, отслабва… и всичко приключи.

Тургайр се свести — едната му ръка стискаше дръжката на ловджийския нож, а другата се бе впила в косматата шия на мечока.

Погледна бавно към планината.

Жив ли беше или се събуждаше в отвъдното? Да, жив беше. Видя очертанията на тревите, а малките сини камбанки бяха толкова съвършени, като поклащаха нежните си копринени чашки, както часовникът отмерва живота на човек.