Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Значи все пак тук живееха християни.

Учудването им се засили, когато конят влезе в двора и те пристигнаха.

Вътрешното пространство не бе още така мащабно, каквото стана след това, но и сега бе с внушителни размери и обкръжено от добре построени и поддържани сгради.

По това време на деня тук беше пусто и тихо. Вероятно обитателите вечеряха. Във вътрешността на имението, което на пръв поглед изглеждаше празно и тихо, в действителност бдяха зорки очи. Щом каруцата влезе, от една стряха излезе висок младеж. Беше много светъл, с руси, обезцветени от слънцето коси, с красиво и искрящо от младост лице, но очите му бяха странно сини и проницателни.

Господин Дидрих бе смаян.

Пътувал бе далеч и на много места, бе срещал различни хора по пътя си.

Този младеж му напомняше наследниците на благородни родове, на каквито се бе натъквал.

Младежът го гледаше съсредоточено, без да прави нищо.

Свещеникът му махна. Това му беше навик. Никога не слизаше от каруцата, освен когато отиваше при покойник, а чакаше да го посрещнат с дължимото благоговение. Само в старинния и благороден дом на Боргланд, когато отиваше при полковника, влизаше сам вътре, смирено усмихнат.

Младежът дойде и застана пред свещеника, който му поръча да извести за тях на баща си (вероятно бе син на стопанина?).

Да, младежът бе син на стопанина и отиде да каже на баща си.

Миг по-късно се върна, но беше сам. Баща му бе казал, че свещеникът може да заповяда вътре.

Господин Дидрих се изчерви от нанесената обида.

— Аз съм свещеник — рече той. — И искам да поговоря с баща ви. Благоволете да му предадете думите ми и добавете, че бързам.

Младежът влезе, но после отново излезе сам. Повтори, че свещеникът е добре дошъл вътре; но в думите му се усети известна ирония.

Свещеникът сбърчи вежди, а устните му затрепериха, слезе от каруцата и с широки стъпки прекоси двора, воден от младежа.

Старецът от Бьоркланд го последва смаян.

Свещеникът и старецът влязоха в тъмно преддверие с две врати. Младежът отвори вратата вдясно, мина през една стая и следван от двамата мъже, ги въведе в голяма зала.

Изразът на лицето на свещеника показваше нарастващо учудване. Този дом беше различен от жилищата в другите имения. Тежки греди крепяха ниския таван, дървената облицовка на стените беше здрава и лакирана. На едната стена имаше малък прозорец с множество квадратни стъкла, които искряха на слънцето. Отсреща се виждаше украсена с дърворезба врата, а на съседната стена — друг прозорец, подобен на първия, през който слънчевите лъчи падаха косо върху една маса, на която имаше Библия и още една книга, няколко подострени гъши пера и керамична мастилница.

Свещеникът се удиви. Тези хора изобщо не приличаха на варвари. Колко селяни по това време можеха да четат Библията и някоя друга книга, а също и да пишат…

Всички мебели в залата бяха масивни и украсени с дърворезба. Високо по стените, в сянката на гредите, блестяха старателно лъснати хладни оръжия.

Свещеникът и старецът от Бьоркланд се спогледаха учудено.

Вратата се отвори и в залата влезе снажен мъж. По приликата, която се забелязваше между него и момчето, можеше да се заключи, че е негов баща. Но лицето му беше по-мургаво, твърдо и безстрастно. Върху него сякаш бе невъзможно да се появи израз на мъка или радост заради проявяваната поколения наред упорита твърдост и решителност.

Свещеникът, стъписан, не успя да изрече предварително подготвените думи, с които желаеше да обясни набързо и авторитетно молбата, която ги бе довела тук. Дори му бе трудно да изложи самата молба.

— Можете да седнете тук — каза домакинът на свещеника и му посочи едно кресло, а той се настани върху една пейка, до която слънчевата светлина не достигаше.

Свещеникът седна, оглеждайки човека до стената, но не смееше да заговори.

Междувременно слънцето се скри зад облак и в залата настъпи мрак. Свещеникът се почувства твърде смутен в тази голяма и тъмна зала, приет така хладно от стопанина.

Въпреки това направи усилие и започна да разказва за нещастието, сполетяло ги в селото в равнината, за посещението в Хамарбьо и как там ги бяха насочили да се обърнат към него. Накрая той помоли господаря да окаже помощ или да убеди други планинци, които да слязат в селото в равнината и да сложат край на сполетялото ги бедствие, да спрат набезите.

Тургайр, така се казваше господарят на Бьорндал, седеше и слушаше разказа на свещеника. Той мълчеше и на свещеника се наложи да продължи да говори, като започна да излага и други доводи. Рече, че християните трябва да си помагат в нужда и че е възможно да дойде ден, в който да се наложи хората от селото в равнината да се притекат на помощ на планинците.