Трюгве Гюлбрансен: Трилогия Бьорндал

Селото в равнината съществуваше от стари времена.

Горите били изтласкани все по-далеч на изток и запад.

Първо се простираха оградените пасбища, след това се разгръщаха открити поля, а наоколо лъкатушеха високи насипи. Само покрай ямите и при оградите, които разделяха селцето бяха останали широколистни дървета, които напомняха, че някога там е имало гора.

Ала гората, истинската голяма и пееща гора — тя беше единствено като далечен пейзаж отвъд всички насипи на изток и запад. Горските участъци, с които стопанствата разполагаха, бяха използвани в домакинствата единствено за добив на дърва за строеж и огрев, когато хората имаха нужда.

От древни времена горите надалеч от морето нямаха никаква стойност. В селата на открито жителите имаха ниви и ливади, както и животни в оборите. Не скитаха из горите и не се занимаваха с лов или с безчестни дела. Така селата на открито се разпростираха отвъд горите на изток и запад, а в южна посока се сливаха едно в друго.

Но имаше и друга посока — на север, а там, в северната си част, селото от стари времена неотлъчно бе обградено от гора. Мрачна и величествена, тя волно пееше своята древна песен, отвъд хълмове и склонове, все на север.

Приказни вълшебни същества и феи, както и всякакви невероятни същества, живеели там. Хората от селото използваха гората на север като средство, с което да плашат децата. Затова не беше чудно, че децата израстваха с убеждението, че всичките злини на света обитаваха тези гори. Имаше и нещо вярно във всички тези суеверия относно гората. Появеше ли се мечка в селата за кървави набези, тя пристигаше от север. Пръснеха ли се глутници вълци по всички пътеки, както се беше случвало в стари времена, те се появяваха от север, от горите и планините. Спуснеха ли се орли към оградените пасбища, за да нападнат агнетата и овцете, те идваха от север. Виеха ли се ястреби над пилетата, бяха дошли от север. Промъкнеше ли се лисица да отмъкне най-тлъстата гъска, следите водеха на север. Довееше ли бурята есента и вледеняващо студената зима над селските пътища и над голите насипи, това беше най-лошият вятър — северният. Всичко лошо идваше от север — откъм горите.

Но хората бяха различни и ако тези от селото в равнината нямаха смелост да отидат в гората, други поемаха във всички посоки, а трети живееха дори на север, в горите. Може би бяха дошли от север, а може би от изток или от запад, никой от селото в равнината не знаеше, както и кога бяха го направили. Вероятно бе станало преди много, много поколения.

Но с течение на времето там, на север, се бе появило селце — неговите обитатели можеха да се срещнат навсякъде из околните села. Но стояха далеч едни от други — хората от горите и хората от останалите села. Никога не бяха разменяли и думичка. Хората от селата се разминаваха с идващите от горите на голямо разстояние, когато се засичаха — смятаха ги за неморални и едва ли не за чергари, не обичаха да ги срещат вечерно време.

С годините хората от селата бяха принудени да свикнат все по-често да срещат по пътищата тези от северните части. В стари времена вероятно бяха имали път на запад през горите към другите села, но после е бил забравен заради по-добрия път на юг. Те минаваха със стоката си, кожи и други неща, които успешно продаваха на юг. Случваше се да продават по малко и във външните села, но никога в най-близкото село на открито. Плащаха си и не вредяха на никого. Бяха толкова високи и едри, че повечето от тях се извисяваха с цяла глава над хората от селото. Може би и това бе причина местните да се държат недружелюбно.

Малко по малко хората от север зачестиха с преминаванията си през големите села наоколо и живеещите тук научиха някои неща за живота на север. Вече не ги смятаха единствено за скитници и не ги посрещаха с отколешното си презрение. Но си оставаха „хората от гората“, първобитни като нея. Според някои слухове дори не били християни. Говореше се, че се занимавали с магии, езичество и раздори.

На сутринта след събирането в дома на свещеника двама мъже в каруца с един кон потеглиха от Боргланд. След като преминаха зловещите пропасти на Йомфрудал, които се намираха под високите скали, навлязоха в безкрайните гори, които бяха границата с Бьорндал.

Старецът от Бьоркланд вече се бе разкаял горчиво за предложението, което бе решил да направи предната вечер. Надяваше се, че и свещеникът, поразмислил, ще се съгласи да се откажат от това опасно пътуване, но същия ден в зори във викарството пристигна пратеник от Бьо, което се намираше в източния край на енорията, с новината, че през нощта мечокът е нападнал и там. Свещеникът, развълнуван и възбуден, побърза да тръгне веднага за Бьорндал и да пристигне там възможно по-скоро, колкото позволяваше тръсът на коня. Новопристигнал в селото, той не беше проникнат така силно от несъзнателния страх, който вдъхваха хората от Бьорндал на неговото паство, но все пак не се чувстваше съвсем спокоен. През целия път и двамата мълчаха и когато минаваха под скалите на Йомфрудал, се спотаиха в дъното на каруцата.