Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Когато се случеше нещо, което беше в разрез с установените норми на поведение в Бьорндал, всички отправяха погледи към неговия господар и съгласуваха поведението си с неговото. Когато Аделхайд напусна рязко и ненадейно залата, Младия Даг се обърна удивен към баща си, но когато видя, че той бе останал напълно спокоен, заключи, че нищо лошо и неприлично не се бе случило.

Баре изръмжа в себе си срещу променливите женски настроения, но предпочете да се въздържи от какъвто и да било коментар, или извинение, за да не усложни положението. И се поздрави за проявеното търпение, защото скоро Аделхайд се върна тихо, отиде при Стария Даг и му подаде ръка.

— Как да ви благодаря за хубавия подарък?

Той стисна ръката й, без да отговори, но в погледа му тя прочете безкрайна радост. Ако Аделхайд можеше да си представи колко ценна бе за него тази брошка, защото я бе носила толкова дълго време жената, която бе обичал най-много, щеше да разбере значението на подаръка. Но тя не знаеше тази подробност и отиде да покаже на баща си брошката, която бе закачила на роклята си. Майорът вдигна вежди и изказа възхитата си, а наум бързо пресметна колко талери можеше да струва тази скъпоценност.

Стария Даг наруши мълчанието, като покани всички да отидат на църква на Коледа. Трябваше да се тръгне още в зори. Баре, който съвсем не беше надеждна опора на църквата, все пак прие и добави, че с удоволствие ще се подчини на този стар обичай. Стария Даг предложи да вземе майора в своята шейна, след тях да се настанят в друга шейна младите, а Сивер да вози капитан Клинге и госпожица Крюсе в трета шейна. Аделхайд почервеня при мисълта, че може би старецът умишлено прави това предложение.

Господарят на Бьорндал стана и така даде знак, че е време всички да се оттеглят в стаите си. Той изгаси свещите и остана последен, за да затвори, както правеше всяка вечер, външната врата. Стъпките на гостите му заглъхнаха по коридорите и в цялата къща настъпи тишина.

Изведнъж той се спря. Добре ли бе чул? Дали не беше свиренето на вятъра, което достигаше до него като звън на звънчета от шейна? И все пак този звън се приближаваше… Сега го чуваше в двора, ето че спря пред вратата… За Бога, кой можеше да дойде толкова късно през нощта срещу Рождество? По стъпалата се разнесоха стъпки от натежали от сняг ботуши и вратата се отвори със скърцане.

Даг не трепна, той не помнеше някога да се е страхувал. Само се изправи, готов за отбрана, без да сваля поглед от отворената врата. В преддверието нахлуха вятър и сняг, но никой не се появи. Той отиде до вратата и погледна навън. Луната надничаше изпод разпокъсаните облаци, които се движеха бързо по небето, и от време на време Даг можеше да вижда доста ясно в мрака. Но в двора нямаше никаква шейна, нито следи от кон или човешки стъпки.

Слезе в двора и се ослуша. Силният декемврийски вятър разклащаше дърветата и огромният хор от гласовете на гората изпращаше чак дотук своята съкровена песен. Спомни си, че през тази нощ душите на умрелите и на онези, които скоро щяха да умрат, бродят свободно. Навремето Ане Хамарбьо му бе казвала, че твърдо вярва в това и неведнъж му го бе доказвала. Тя твърдеше още, че през тази нощ животните говорят помежду си в заслоните, че самовилите заговорничат в хамбарите и оборите и че всички неизкупени души протестират шумно под земята.

Върна се в преддверието, заключи вратата и зачака. Спомни си, че Стине му бе разказала, че същото нещо й се е случило миналата година. Тогава Даг не обърна никакво внимание на думите й, но сега си ги припомни ясно. Той имаше син, който лежеше под една скала в дъното на Йомфрудал, без да може да бъде опят. Дали не беше дошъл той да посети бащиния си дом? Какво искаше? Даг се замисли и реши още на другия ден да поръча да изковат хубав железен кръст, който щеше да занесе на свещеника за благословия. След това ще отиде сам — кой друг би се наел вместо него? — в зловещата долина, ще издълбае дупка в свлечената скала и ще забие в нея железния кръст. И тогава може би неговият син щеше да намери покой.

Даг покри с пепел жаравата в огнището, изгаси и останалите свещи в свещниците и се запъти към стаята си. Но докато вървеше в тъмнината, някаква неясна сила го спря и го върна в старата зала.

Докато Аделхайд свиреше, Терезе и Дортея възкръснаха в паметта на Стария Даг. Неизличимият спомен за техните предани грижи и за състраданието и милосърдието, които проявяваха към всички и всичко около себе си, предизвикваше сега у него угризения заради това, че им бе дал толкова малко в замяна и съжаление за всичко хубаво, което бе оставил да пропадне със своята студенина и равнодушие, за толкова хубави години, в които бе обрекъл на самота и сух живот себе си и най-близките си хора.