Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Цялата омраза и злост към фамилията Бьорндал избухна изведнъж като бясна стихия, помитаща всичко. Най-напред около Даг се чуха викове „Разбойник!“, „Убиец!“, след което върху гърба му се стовариха десетки юмруци и ритници.

Толкова неочаквано беше това нападение, че Даг едва не падна… Острието на нож светна близо до лицето му и парлива рязка се появи върху бузата му, от челото до ухото. Тогава пред очите му се завъртя кръг от кървави пламъци и нанасяйки бесни удари наляво и надясно с дългите си ръце, той направи усилие да се измъкне от вкопчените в него разярени хора. В миг успя да грабне и вдигне високо един и започна да го върти в кръг, стиснал го в железните си ръце. По този начин успя да помете всички, които му препречваха пътя към изхода. Захвърли тялото на жертвата си насред залата и гордо излезе, минавайки покрай противниците си, които побързаха да му сторят път.

Намери коня си, впрегна го в шейната и потегли, без някой да се опита да препречи пътя му.

Беше на развиделяване, когато, залитайки, Даг влезе в залата на Бьорндал и се отпусна на пейката близо до огнището.

Туре се беше събудил от звънчетата на шейната и влезе и хола със свещник в ръка. Беше любопитен да чуе как е минал празникът и щеше да попита брат си, когато Даг се обърна към него и свещта освети лицето му. Наложи му се да стисне здраво свещника, за да не го изпусне. Лицето на Даг беше подуто и посиняло от едната страна и окървавено от другата. Ръцете му бяха почернели от засъхнала кръв, а дрехите му висяха на парцали.

Какво се бе случило?

Туре направи няколко крачки и постави свещника на полицата над камината. Ръката му трепереше от студ и вълнение.

— Да не си се бил? — попита той.

Даг се изправи. Той също трепереше.

Обърна се с лице гърбом към светлината и обясни, че тази нощ се е озовал в разпра, в която се е бил така, че достойно е защитил дълголетната слава на рода си.

Туре стоеше като закован пред него. Тогава Даг му разказа подробно за станалото. Докато говореше, мощно чувство на радост и завист разтърси Туре, чието мускулесто тяло затреперя от възбуда като тялото на жребец за езда.

— Сграбчих онзи, който беше най-близо до мен — приключи Даг, — и с тялото му разчистих пространството около себе си… После си тръгнах и… ето ме!

Смълчан, Туре едва сдържаше обхваналия го гняв. Най-после им се беше удал случай да си отмъстят за враждебността, с която бяха посрещани всеки път от жителите на селото в равнината и докато той беше спал най-спокойно под пухената завивка, неговият брат, неговият по-малък брат, беше направил сам това, което баща им и толкова други преди и около него бяха така силно искали да направят.

Сега желанието им за отплата бе напълно задоволено.

Несигурна усмивка се появи на устните на Туре, а в очите му грейнаха пламъчета.

— Сигурен съм, че никой не се е осмелил да те последва, когато си тръгнал? — попита той с лека насмешка.

— Да, никой — отвърна Даг.

— И че спокойно успя да впрегнеш шейната си? — рече Туре.

— Да, съвсем спокойно — отвърна Даг.

— Никой ли не пожела да каже лека нощ на дивака от горите? — попита Туре.

Гневът на Даг бе преминал отдавна, той вече беше спокоен. Други, по-важни мисли го занимаваха сега.

Братските веселие и похвали не го въодушевиха.

— Нищо чудно да съм осакатил някого — рече той мрачно.

— Винаги по-слабият е този, който плаща — каза Туре с твърд глас.

— Но може и да съм убил някого — рече Даг. — Чужденецът падна тежко на земята и в крайна сметка не стана, а и другият, когото запратих, също не помръдна.

— Който сее бури, жъне ветрове — рече Туре.

— Неприятна работа — продължи Даг. — От подобни разпри друго не може да се очаква… И само защото един човек не успя да се сдържи.

Казаното разсърди Туре и той отговори гневно:

— Да не си полудял? Откакто се помним, те ни клеветят зад гърба ни. Чул си подигравките и обидите им и смяташ, че не си постъпил добре, като си им отговорил? Какво биха си помислили нашият баща и предците ни, ако чуеха думите ти? Какво трябва да си мисля аз? Сега, след като си получиха заслуженото, те няма да го забравят. Няма да посмеят да ни клеветят повече.

Туре се обърна и тръгна към стаята си, но спря и пак погледна по-малкия си брат. Никой никога не бе виждал Туре да се поддава на нежност, но сега очите му се насълзиха и гласът му затрепери.

— Така е трябвало да се разправиш с тези хора, Даг — каза и топло погледна брат си. Никога не беше го виждал толкова красив като сега, помисли си той, окървавен и раздърпан.