Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Точно това щеше да каже.

С течение на годините те често се питаха какво би помислил Натаниъл за нова тенденция или за новина, за разразила се в живота им драма. Това бе техният начин да го запазят жив, въпреки че беше мъртъв от повече години, отколкото бе живял.

Джералд беше съквартирант на Натаниъл в „Харвард“ и един от десетимата гости на първата сватба на Ивлин. На външните хора може и да им се стореше странно, че тя и Джералд се разбираха чудесно, когато станеше въпрос за Натаниъл. Бяха го обичали искрено и щяха да продължат да го обичат чак до смъртта си. Той не бе заплаха за тях. Нямаше смисъл да се преструват, че не е съществувал. Всъщност тя бе готова да направи още една крачка и да признае, че и за двамата би било неестествено и напълно невъзможно да се преструват, че той никога не е съществувал.

Ивлин се запозна с тях на състезание по плуване, организирано от колежа през 1927-а, когато беше студентка в „Уелзли“. Братовчедка на Джералд беше в отбора на „Радклиф“ и те бяха дошли да й дават кураж. Джералд пръв заговори Ивлин, след като тя спечели състезанието в свободен стил.

— Имаш страхотен замах — отбеляза той, когато срещна погледа й, докато тя се подсушаваше в края на басейна.

— Благодаря.

— И изглеждаш страхотно, докато плуваш.

В този момент Натаниъл се появи зад него, облечен в палто от миеща мечка — най-забележителния мъж, когото беше виждала.

— Моля те, не обръщай внимание на приятеля ми. Той почти не излиза.

Ивлин се разсмя.

— Казвам се Натаниъл Дейвис — представи се той.

— Ивлин Грийн.

Преди да се върне в съблекалнята, вече имаше уговорена среща за събота вечерта.

До колежа тя беше болезнено срамежлива. Когато постъпи в „Уелзли“ и се оказа заобиколена от весели, общителни момичета, започна да се отърсва от срамежливостта.

Съквартирантката й, Мидж, купуваше списание „Либърти“ всяка седмица и от страниците му научаваше последните стъпки в танците, които пробваше без всякакво притеснение пред огледалото в банята, въртеше се и потропваше по покрития с плочки под. Вечер, когато си легнеха, четяха на глас колонката със съвети на Дороти Дикс. Наричаха я Диди.

Мидж накара Ивлин да се облича с по-къси поли и рокли от кретон, да избира шапки клош, на които забождаха брошките, които майките им бяха дали за съвършено различна цел. Обуваха обувки с каишки с високи токчета и катарами. Мидж я научи да си слага руж, пудра, червило, сенки и лак за нокти, въпреки че Ивлин никога не си слагаше толкова много, колкото другите момичета. Знаеше, че баща й ще умре от срам, ако разбере, че е излизала сред хората с грим на лицето. Мидж сама си шиеше прави рокли с ниски талии и потрепващи пискюли. Ивлин открай време знаеше, че жените носят корсети, стегнати колкото е възможно повече, за да изглежда талията им по-тънка, а гърдите вирнати и налети. Мидж обаче настояваше да освободи гърдите си, като запази единствено приспособлението за бюста, което използваха, за да изглеждат по-плоски и с по-източен силует.

Мидж й помогна да се приготви за първата среща с Натаниъл.

— Той какво представлява? — попита тя, докато слагаше сенки на очите на Ивлин.

— Красавец — отвърна Ивлин.

Истината бе, че не знаеше почти нищо друго.

На вечеря научи, че той е добре възпитан, умен, забавен и мил. Беше израсъл в Питсбърг с три сестри, единственият син на стоманолеяр. Четеше Хемингуей и Фокнър и обичаше поезия. Учеше литература и се надяваше някой ден да стане адвокат, а след време политик. След вечеря отидоха в джаз клуб и танцуваха чак докато затвориха.

На втората среща спечелиха трето място на танцов маратон, като издържаха четиринайсет часа на крака. На следващия ден пръстите й кървяха, но тя не помнеше да се е чувствала по-добре.

На петата им среща той призна, че се тревожи за съквартиранта си. Вече си търсели момичета, за които да се оженят (каза го с многозначително кимване към нея и тя остана очарована), но Джералд не гледал сериозно на жените, дори на онези, които били напълно подходящи — само поредица от танцьорки и сервитьорки. Запознаха го с Мидж, но тя заяви, че бил прекалено глупав, не бил интелектуалец като Натаниъл, нито наполовина толкова красив като него. Джералд разказваше ужасни вицове и се правеше, че флиртува със закачалката за шапки; нито една разумна жена не би го приела сериозно. Беше на двайсет години, а косата му започваше да оредява, беше по-нисък от Ивлин, макар тя да бе доста висока за момиче. Когато застанеше до Натаниъл, приличаше на дребосък. Джералд беше от безобразно богато семейство. Човек оставаше с впечатление, че не му се налага да се старае много за каквото и да било, затова той не полагаше кой знае какви усилия. За Натаниъл да си позволи обучението в „Харвард“ бе истинска борба. Чистеше тоалетни, за да плати таксите, цял живот бе работил, за да си осигури тази възможност. За Джералд „Харвард“ беше даденост, нещо напълно естествено за мъж от семейство Пиърсол.