Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

Въпреки че бе изнемощял, този ден графикът на ангажиментите му бе пълен. Рон Джонсън, който бе разработил магазините на „Епъл“ и ги управляваше повече от десетилетие, беше приел предложението да стане изпълнителен директор на „Джей Си Пени“ и сутринта мина през дома на Джобс да обсъдят напускането му. После със Стив отидохме в малко кафене за диетично хранене на име „Фреш“ и там той разпалено ми разказа за възможното бъдеще на продуктите на „Епъл“. По-късно същия ден отиде в Санта Клара за тримесечната среща с висшето ръководство на „Интел“, за да дискутират възможността за използване на техни микрочипове в бъдещи мобилни устройства. Вечерта U2 свиреха в „Колизеум“ и Джобс се колебаеше дали да отиде. Предпочете да представи плановете в кметството на Купертино.

Пристига без свита и фанфари, спокоен на вид, със същото черно поло, както на речта пред програмистите. Застава на подиума с дистанционно в ръка и в продължение на двайсет минути показва на градските съветници диапозитиви със скиците на проектирания комплекс. Когато на екрана се появява рисунка на стилната, футуристична, идеално кръгла сграда, той замълчава за момент и се усмихва:

— Като кацнал космически кораб. — След малко добавя: — Мисля, че това ще бъде най-хубавата офис сграда в света.

Следващия петък Джобс изпраща имейл на бившата си колежка Ан Боуърс, вдовица на съоснователя на „Интел“ Боб Нойс. В началото на 80-те тя съвместява длъжността директор „Човешки ресурси“ с ролята на майка, която мъмри Джобс след избухванията му и успокоява онези, които е нагрубил. Джобс я пита дали могат да се срещнат на другия ден. По това време Боуърс е в Ню Йорк, но в неделя се връща и отива у тях. Тогава на Джобс отново му става зле, боли го и няма сили, но бърза да й покаже скиците на новата централна сграда на компанията.

— Трябва да се гордееш с „Епъл“ — заявява той. — Трябва да се гордееш с това, което създадохме.

После се вглежда изпитателно в нея и й задава изненадващия въпрос:

— Кажи ми, какъв бях на младини?

Боуърс се опитва да му отговори честно:

— Беше неуравновесен и невъзможен. Но идеите ти бяха завладяващи. Каза ни: „Най-важен е пътят.“ И се оказа вярно.

— Да, така е. Доста неща научих по този път. — След малко Джобс повтаря, сякаш да увери Боуърс и себе си: — Наистина научих много неща.

Джобс копнее да доживее до юни 2010 г., когато синът му завършва гимназия.

— Когато ми откриха рак, помолих Бог или който е там горе, да видя как Рийд завършва; това ми помогна да изкарам 2009-а.

В последния гимназиален клас Рийд поразително приличаше на баща си, когато той е бил на осемнайсет: с многозначителна и леко непокорна усмивка, пронизващ поглед и буйна тъмна коса. От майка си обаче бе взел добродушието и състрадателността, които липсваха у Стив. Обичаше да изразява привързаността си и искаше хората да го харесват. Когато баща му седеше в кухнята и гледаше мрачно в пода, единственото, което караше очите му да грейнат, бе появата на Рийд.

Рийд обожаваше баща си. Скоро след като започнах работата по книгата, той се отби у нас, както често правеше баща му, и предложи да се разходим. Докато ме гледаше настойчиво и емоционално, ми каза, че баща му не е коравосърдечен алчен бизнесмен, а се ръководи от любовта към работата си и се гордее с продуктите, които прави.

След като откриха рак на Джобс, Рийд започна да ходи през ваканциите в онкологичната лаборатория на „Станфорд“, да секвенира ДНК и да търси генетични маркери за тумори на дебелото черво. В един експеримент проследил как мутациите се предават по наследство.

— Едно от малкото полезни неща около моето заболяване е, че Рийд започна да учи при някои много добри лекари — сподели ми Стив. — Ентусиазмът му е същият като моето увлечение по компютрите, когато бях на неговата възраст. Мисля, че най-големите открития на XXI век ще са на пресечната точка между биология и информатика. Започва нова епоха — като цифровата, която се зараждаше по мое време.

Рийд използва рака на баща си за основа на реферат, който представя пред класа си в училище „Кристал Спрингс Ъплендс“. Баща му и цялото му семейство също са в залата, за да чуят как разказва за центрофугиране и багрила при определянето на ДНК-последователности.

— Мечтая си как Рийд ще си купи къща тук, в Пало Алто, ще има семейство и ще ходи с колело на работа като преподавател в „Станфорд“ — каза ми след това Стив.