Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

Няколко години по-късно Каценбърг се среща случайно с Джобс и се опитва да изглади нещата. Той настоява, че никога не е чувал да се говори за „Животът на една буболечка“, докато е бил в „Дисни“ — ако знаел, споразумението с „Дисни“ щяло да му осигури част от печалбите, така че не би излъгал за такова нещо. Джобс се засмива и се съгласява донякъде. „Помолих те да преместиш датата на излизане, а ти не го направи, затова не можеш да ми се сърдиш, че защитавам рожбата си“, му казва Каценбърг. Той си спомня, че Джобс „реагирал спокойно като дзен-будист“ и казал, че разбира.

По-късно обаче Джобс споделя, че никога не могъл да прости истински на Каценбърг:

„Нашият филм удари в земята неговия по гледаемост. Хубаво ли беше чувството? Не, беше гадно, защото хората започнаха да говорят как всички в Холивуд са се втурнали да правят филми за буболечки. Той отмъкна брилянтната идея на Джон и това никога не може да бъде компенсирано. Постъпи безскрупулно, така че вече му нямам доверие, дори след като се опита да се извини. Той дойде при мен след успеха си с «Шрек» и каза «Най-после съм в мир със себе си» и прочие такива глупости. О, я стига, Джефри.“

Каценбърг е доста по-великодушен. Той смята Джобс за един от „малкото истински гении“ и се научава да го уважава въпреки бурните им взаимоотношения.

„Мравки“ е победен, но по-важното е, че „Пиксар“ доказва, че не е чудо за три дни. „Животът на една буболечка“ донася толкова приходи, колкото „Играта на играчките“, и така доказва, че първият успех не е бил щастлива случайност. „Понякога в бизнеса се среща т.нар. синдром на втория продукт — казва по-късно Джобс. — Той е резултат от неразбирането на какво точно се дължи успехът на първия продукт. Вече бях преживял това с «Епъл». Вярвах, че ако сполучим и с втория филм, значи сме успели.“

„Играта на играчките 2“, който излиза през ноември 1999, е още по-сполучлив, с приходи от 485 милиона долара в световен мащаб. След като успехът на „Пиксар“ е вече сигурен, идва време за построяването на представителен централен офис. Джобс и екипът на „Пиксар“ намират една изоставена консервна фабрика в Емъривил — индустриален район между Бъркли и Оукланд, точно срещу Бей Бридж край Сан Франциско. Събарят я и Джобс наема Питър Болин, архитекта на магазините „Епъл“, да проектира нова сграда за парцела от 16 акра.

Джобс се вманиачава върху всеки аспект на новата сграда — от цялостната концепция до най-дребните подробности около материалите и конструкцията. „Стив твърдо вярваше, че подходящата сграда може да направи чудеса“ — казва президентът на „Пиксар“ Ед Катмъл. Джобс контролира изграждането като режисьор, премислящ всяка сцена на своя филм. „Сградата на «Пиксар» бе личният филм на Стив“, казва Ласетър.

Първоначално Ласетър иска традиционно холивудско студио, с отделни сгради за различните проекти и помощни постройки за екипите по разработката. Но хората на „Дисни“ казват, че не харесват новата обстановка, тъй като екипите се чувстват откъснати един от друг. Джобс се съгласява с тях и дори отива в другата крайност: построява една-единствена огромна сграда около централен атриум, който да насърчава случайните срещи.

Въпреки че е рожба на цифровия свят или може би защото познава много добре неговата склонност да изолира хората, Джобс много държи на личните срещи.

— В нашата ера на комуникационни мрежи хората се изкушават да мислят, че идеите могат да се развиват чрез имейли и чат — казва той. — Това е лудост. Креативността произлиза от случайните срещи, от свободните, непланирани дискусии. Сблъскваш се случайно с някого, питаш го какво прави и си казваш: „Еха… виж ти!“. Скоро и на теб ти хрумват нови идеи.

Затова той проектира сградата на „Пиксар“ така, че тя да насърчава случайните срещи и непланираното сътрудничество.

— Ако една сграда не насърчава именно това, ще пропуснете много от иновациите и магията, която пламва от внезапните творчески прозрения — казва той. — Затова проектирахме сградата така, че да позволим на служителите да излизат от офисите си и да общуват в централния атриум с хора, които не биха срещнали при други обстоятелства.

Всички входни врати и главни стълбища водят към атриума, където са поставени личните пощенски кутии и има уютно кафене. Към атриума гледат и прозорците на конферентните зали, театърът с 600 места; две по-малки прожекционни зали също са с изход към него.