Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

— Бяха толкова сложни, че само някой гений би могъл да разбере половината им характеристики и възможности — казва той.

Точно тогава се намесва Бил Кинкейд. В онзи момент бившият софтуерен инженер от „Епъл“ пътува към една писта в Калифорния, където смята да се състезава със своя болид категория „Формула Форд“. Докато шофира, слуша Националното обществено радио. Там съобщават за преносим музикален плейър, наречен „Рио“, на който могат да се слушат песни в дигитален формат — MP3 . Буквално подскача, когато репортерът заявява нещо от рода на „Не бързайте да се радвате, потребители на «Мак», защото той не работи на «Макинтош»!“. Кинкейд пък си казва: „Ха! Аз това мога да го оправя!“

После вика на помощ приятелите си Джеф Робин и Дейв Хелър, които също са бивши софтуерни инженери от „Епъл“, и тримата се заемат да приспособят „Рио Мениджър“ за „Макинтош“. Техният продукт, познат като SoundJam , предлага на потребителите на „Мак“ интерфейс за „Рио“ и софтуер за работа с песните на компютрите им. През юли 2000 г., докато Джобс притиска екипа си да измисли софтуер за работа с музика, „Епъл“ откриват и купуват SoundJam , като заедно с това връщат и създателите му в лоното на „Епъл“. (И тримата остават в компанията, а Робин продължава да отговаря за разработването на музикалния софтуер през следващите десет години. Джобс го смята за толкова ценен, че когато един репортер от „Тайм“ иска да го интервюира, той позволява срещата само при условие фамилията на инженера да не се споменава в статията.)

Джобс лично работи с тях по превръщането на SoundJam в продукт на „Епъл“. Програмата има твърде много функционалности и съответно — твърде много и сложни прозорци. Джобс кара екипа да я опростят и да я направят по-забавна. Вместо интерфейс, с който да се налага да уточняваш дали търсиш изпълнител, песен или албум, Джобс настоява за една съвсем елементарна кутийка, в която да можеш да напишеш каквото решиш. Заемат сивата рамка на прозорчето на iMovie , която сякаш е направена от матиран метал. Наричат програмата iTunes .

Джобс представя iTunes през 2001 г., по време на януарското изложение „Макуърлд“ като част от стратегията за „дигитален център“. Обявява, че ще е безплатен за всички потребители на „Макинтош“.

— Станете част от музикалната революция с iTunes и направете музикалните си устройства десет пъти по-добри! — заключва той и предизвиква буря от аплодисменти.

По-късно рекламният му слоган гласи: „Сваляй. Миксирай. Записвай.“ ( Rip. Mix. Burn. )

Същия следобед Джобс има среща с Джон Маркоф от „Ню Йорк Таймс“. Интервюто не върви много добре, но към края Джобс сяда пред своя „Мак“ и гордо демонстрира iTunes .

— Напомня ми за моята младост — обяснява той, докато сюрреалистичните фигури с ярки цветове танцуват по екрана.

Така се сеща за времето, когато е взимал ЛСД. Казва на Маркоф, че употребата на този наркотик е едно от двете или трите най-важни неща, които е правил през живота си. Хора, които никога не са взимали ЛСД, няма да са в състояние напълно да го разберат.

Следващата стъпка от стратегията за дигиталния център е създаването на преносим музикален плейър. Джобс осъзнава, че „Епъл“ имат възможността да създадат такова устройство, като използват софтуера на iTunes , само че опростен. По-сложните действия ще бъдат извършвани на компютъра, а по-лесните — на самото устройство. По този начин се ражда iPod , устройството, което превръща „Епъл“ от фирма, произвеждаща единствено компютри, в една от най-влиятелните компании на света.

Джобс е особено привързан към този проект, защото обожава музиката. Както казва на колегите си, музикалните устройства, които вече се предлагат на пазара, „са откровени боклуци“. Фил Шилер, Джон Рубинщайн и останалите от екипа се съгласяват.

— Сядахме около масата и си говорехме колко са скапани — спомня си Шилер. — Побираха около шестнайсет песни и човек можеше само да се чуди как се използват.

Джобс започва да настоява за създаването на преносим плейър през есента на 2000 г., но Рубинщайн му казва, че необходимите компоненти все още не са налични, и го моли да изчака. След няколко месеца Рубинщайн вече разполага с подходящ, съвсем малък LCD -екран и презареждаща се литиево-полимерна батерия. По-сериозно предизвикателство представлява намирането на харддиск, достатъчно малък и същевременно с достатъчно памет, за да се получи страхотен плейър. А после, през февруари 2001 г., Рубинщайн отива на едно от редовните си пътувания до Япония, където обикаля доставчиците на „Епъл“.