Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

В четвъртък сутрин с чувството, че се подготвя за битка, Кетрин събра кураж и облече къса пола от черна ликра. Струваше й се, че е гола и макар да нахлузи отгоре огромното си палто, едва успя да излезе от апартамента си. Беше убедена, че’ всички в „Брийн Хелмсфорд“ ще забележат дрехите й и ще заподозрат плана й.

Знаеше, че нейното разбиране за късо и тясно е смешно в сравнение с почти невидимите полички, които покриваха задниците на някои от колежките й, но това не й помагаше.

На път за работа се помоли Джо да отсъства, но когато влезе в офиса, той бе първият човек, когото видя. Заля я парализиращ страх. Как можеше да флиртува с Джо? Прекалено много си падаше по него. Промени плановете си на мига. Нямаше да прави нищо. Щеше да се държи както обикновено и да не му обръща внимание.

После си спомни Финтан, отпуснат безжизнено в болничното легло, и се почувства като Джон Малкович в „Опасни ръзки“. Нещата са вън от контрол, каза си тя. Вън от моя контрол. Трябва да го направя!

Първо щеше да покаже сексапилната си поличка на всички наоколо. Господи! Зачуди се дали да не остане с палто цял ден, но неохотно си призна, че това щеше да предизвика още по-голямо любопитство. Събличането на палтото едва не я уби. Като хвърляше параноични погледи наляво и надясно, за да провери дали всички мъже се хилят и коментират вида й, тя се подготви да измине пътя до бюрото си.

Пребори страха с достойнство, нареди си тя. Мисли за Жана Д’Арк, която се качва към кладата. Събрала сили, Кетрин вдигна високо глава, потисна желанието да дръпне полата си надолу и тръгна към Джо.

Установи контакт с очи, заповяда си тя.

Направи го.

Усмихни се!

Усмихна се леко.

С чувство!

Изпълни го.

Спри пред него!

Спря.

А сега, говори! Мило и нежно!

Имаше чувството, че езикът й се е подул и е десет пъти по-дебел от обичайното, когато промълви:

— Добро утро, Джо!

Това ли е най-доброто, на което си способна? Смотанячка! Нямаш друг избор, освен да започнеш да си фръцкаш съблазнително задника.

Скована от ужас, тя се опита да върви със съблазнителна полюляваща се походка, докато се отдалечаваше от Джо. Най-после стигна до бюрото си, седна разтреперана и зачака резултата от усилията си. Беше изпратила недвусмислена покана на Джо с курвенското си поведение. А дали той щеше да се възползва от нея? Щеше ли да дойде и да я покани да излязат? Вероятно не, ако я харесваше само заради недостъпността й.

Освен това съществуваше и Анджи. Кетрин още не бе напълно убедена, че Анджи ходи с Джо, но ако бе така, шансовете й намаляваха. Също като тези на Финтан.

Изкара тежка сутрин, обзета от нетърпение и тревога, като постоянно хвърляше дискретни погледи към Джо. Виждаше как дългите чувствени пръсти отмятат назад косата му и копнееше да я докоснат. Изгаряше от желание да обвие ръце около кръста му.

До обяд той още не бе дошъл при нея, затова тя събра сили, усмихна му се отново и каза:

— Приятен обяд!

Никой нямаше право да твърди, че Кетрин Кейси бяга от задълженията си!

Следобед зачака напрегнато. Изнервяше се, че изглежда толкова привлекателен. Джо седеше отпуснато на стола си и говореше по телефона. Смееше се на казаното от някой колега. Говореше с екипа си. Почукваше замислено с химикалка по зъбите си. Стомахът й се свиваше от напрежение.

Но Джо не дойде при нея. Затова към пет часа отново му се усмихна, за да покаже, че е готова да пийнат след работа. Но той отвърна предпазливо на усмивката й и не каза нищо. Кетрин си помисли с негодувание, че само тя полага усилия. А той въобще ней помага.

В края на кошмарно дългия ден си събра нещата и се опита да каже с езика на тялото си, че би приела поканата му. Но нищо не се получи.

Какво повече да направя, запита се тя. Да му се хвърля на врата? Да му покажа гърдите си насред офиса?

Това беше краят. Беше разочарована, но и облекчена, а и не особено изненадана. Осъзна, че Джо Рот бе силен и упорит. И след като го бяха отблъснали, нямаше да се пробва отново.

Но поне беше опитала. Е, трябваше да признае, че не вложи прекалено много усилия. Но можеше да отиде при Финтан и да му съобщи, че е опитала.

Надяваше се, че Финтан няма да откаже да оздравее, както онези клиенти, които отказват да платят на адвокатите си, ако загубят делото. Няма победа, няма хонорар. Няма чукане, няма оздравяване.

Късно следобед, когато Кетрин пристигна в болницата, легионите от приятели и роднини липсваха и Сандро и Финтан най-после бяха останали насаме. Седяха хванати за ръка и допрели глави. Изглеждаха толкова доволни и щастливи, че не й се искаше да ги смущава. Сандро мърмореше нещо, което караше Финтан да се усмихва.