Джак Дан - Армагедони (Антология)

Най-високите дървета по скатовете на хълмовете вече бяха огрени от слънчевите лъчи, когато започнах да изкачвам склона на насипа. Невидима горска птичка пееше тъжна трела в глъбините на гората: лу-и, лу-и, лу-и. Това обаче бе единственият звук, ако се изключеше ромоленето на потока.

И тогава видях езерото!

Чувството, което изпитах в този миг, беше чисто физическо. Стори ми се, че някой изтръгва стомаха ми и омотава краката ми със собствените ми черва. Вдигнах ръце и започнах детински да ръкомахам пред лицето си сякаш за да отпъдя от погледа си това, което виждах. Искаше ми се да се събудя и да се измъкна от наблюдавания кошмар.

Там, където предишния ден бе имало само няколко мънички островчета от водни хиацинти, плаващи спокойно върху равната като огледало небесносиня повърхност на езерото, сега, ако се изключеше малка площ до устието на шлюза, повърхността бе напълно покрита от плътна пелена цъфтящи водорасли. През дишащата й кожа непрестанно излизаха малки мехурчета газ. Заприличаха ми на милиард малки и лишени от любопитство очи, които ми намигаха.

Останах като закован върху земята и не откъсвах поглед от зловещата каша. Сърцето ми бе изпълнено с неописуем ужас. Накрая отметнах глава назад и завих, подобно на уплашено и измъчено диво животно. Две стреснати патици се измъкнаха от кашата, направиха кръг около близките дървета и отлетяха на юг.

Докато наблюдавах как се смалиха и изчезнаха от погледа ми, съобразих какво се бе случило, какво щеше да се случи и какво щеше да продължава да се случва, освен ако не станеше чудо, което да го спре. Съвсем мъничко парченце обезумяло водорасло, прилепнало към крачето на птица, се бе оказало достатъчно. Като е удвоявало масата си на всеки петнайсет минути в топлите води на езерото, без да познава нищо друго, освен неутолимия си глад, за двайсет и четири часа — или може би дори за по-малко време — то бе успяло да покрие цялата му повърхност.

Тогава забелязах, че на някои места водораслото бе започнало да се простира навън, върху тръстиките и тревата, отделящи езерото от близките дървета. Това ме извади от вцепенението ми. Обърнах се с гръб към отвратителното зрелище и се устремих с все сила по пътеката, водеща към далечната станция. През цялото време пред очите ми се въртяха двете птици. Щяха да отлетят някъде надалеч и да изплакнат слузестите си крака в някое блато или поток, чиито води вече са усетили първата топлина на изгряващото слънце.

Събитията, които се развиха през следващите двайсет и четири часа, са все още объркани в паметта ми. Спомням си какво изражение се появи на лицето на Ами, след като научи за откритието ми. Спомням си как помогнах да се натоварят на камиони половин дузина бидони с биоцид и заповядах на двама от шофьорите да отидат до горната част на езерото и да ги излеят в захранващите извори, а после да се заемат с пръскането на всички следи от водораслите, простиращи се под дърветата. Спомням си и побелялото лице на Сам, който се върна след час и съобщи мрачната новина, че са открили ясни следи от водораслото в ручей, разположен на пет километра от нас. Спомням си много добре и как започна да ругае и да удря челото си с юмруци, когато споделих с него своите подозрения за птиците.

Той незабавно нареди да се заредят повторно резервоарите на хеликоптера и каза на пилота да обработи всички водни площи между нас и залива, защото „ако стигне до морето, вече няма да имаме никаква възможност да го спрем!“. После отидохме заедно при радиостанцията и прекарахме следващите четири часа в отправяне на отчаяни молби за помощ към правителството, армията, „Монагри“ и към всеки, който според нас щеше да ни приеме сериозно.

Същата вечер Сам свика военен съвет в главната лаборатория. Междувременно бяха дошли още четири хеликоптера и цистерна, натоварена с гориво и с достатъчно биоцид, за да превърне цялата долина в безжизнена пустиня. На екрана бе проектирана карта на целия окръг. Сам я раздели на половин дузина оперативни зони и даде указания на пилотите. Тези мъже, които работеха за държавни земеделски стопанства, така и не успяха да схванат сериозността на положението. Един от тях запита Сам защо е толкова уплашен.

— Нали става дума за онуй растение, дето вирее по патешките езера?

Сам се съгласи, че в общи линии става дума именно за него.

— И какво му е страшното?

Сам кимна с разбиране.

— Може и да греша и се моля на Бога да греша — каза. — Мисля обаче, че сме изправени пред нещо, в сравнение с което всички атомни бомби на света може да ти се сторят не по-опасни от лека настинка. Освен ако не унищожим това нещо абсолютно, тотално и напълно, тук и сега, до два дни, след месец няма да остане нищо, което да ти прилича на Куинсланд. Няма да останат никакви гори, никакви реки, никакви поля, никакви животни, никакво море. Ще остане само пелена от синьо-зелена тиня, която ще покрие всичко. А след нас ще дойде ред и на останалата част от света.