Джак Дан - Армагедони (Антология)

Два часа по-късно, когато се връщах, видях, че към мен се е затичал Ами. Слънцето вече грееше много силно и се запитах какво ли го е накарало да ме търси в тази горещина.

— Връщай се, Клайв! Връщай се веднага! Имаме си големи неприятности!

— Неприятности ли? Какви?

— Водораслото. Водораслото в оризищата.

— Какво му има?

— Обезумя.

Погледнах го. Не можех да проумея за какво точно ми говори.

— Обезумя ли? Какво по-точно означава това?

— Сам ще разбереш — отвърна задъхано той. — Според Сам твоята култура е предизвикала взривообразно размножаване на Anabaena. Сега се опитваме да затворим шлюзовете и да го спрем.

След малко установих, че и аз тичам надолу по пътеката. Когато стигнах до едно място, откъдето се виждаха оризищата, застинах. Двата участъка, които бяхме обработили с бактерията, сега бяха покрити с яркозелен като маруля плътен килим от цъфтящи водорасли. Половин дузина мъже с маски и моторни пръскачки се движеха из килима и го обсипваха с дисперсия, която вероятно беше биоцид.

— Боже мой, кой можеше да предположи такова нещо! — прошепнах.

Открих Сам в лабораторията, надвесен над един микроскоп. Обърна се към мен, когато усети влизането ми, и ми даде знак и аз да погледна. С ужас видях как клетките на Anabaena алчно поглъщат хранителните вещества, подавани им от бактерията, а после наедряват, делят се и се размножават с почти невероятна скорост. Микроскопичните хищници, които не трябваше да допускат подобни неща, очевидно бяха напълно безсилни да се справят с водораслото, открило способ да погълне всички налични запаси от фосфор. Усетих как целият ми гръб се покри със студена пот.

— За Бога, Сам… — промърморих. — Даваш ли си сметка какво можеше да стане, ако…

— Дали си давам сметка? — отвърна той мрачно. — Вече поисках по радиото от Нулунбуй да ни изпратят петдесет бидона биоцид и хеликоптер с пръскачка. Дори и при това положение няма да има гаранция, че сме успели. Затворихме главния шлюз едва два часа след обработката. Успях обаче да изпратя петима човека да почистят долната част на потока. Хайде да проверим как се справят.

Слънцето ни удари като чук, когато тръгнахме покрай канала. На дъното му бе останала само тънка струйчица вода и калта беше започнала да изсъхва и да изпуска пара. Част от тревата покрай брега, засегната от биоцидния аерозол, бе пожълтяла.

— За колко време можеш да запазиш канала сух? — попитах.

— За около дванайсет часа, плюс-минус два часа. След това водохранилището ще прелее над дигата. Все пак може би тези дванайсет часа са повече, отколкото заслужаваме. Извадихме късмет, че мусоните закъсняха. От седмица върху хълмовете не е падал сериозен дъжд.

Открихме множество следи от разбойника Anabaena, но си личеше, че биоцидът си бе свършил работата. Свитият ми стомах започна да се отпуска. В този момент внезапно се сетих за другите два експериментални участъка и неволно изстенах. Сам попита каква е причината. Когато му отговорих, той разбра и ме успокои с ръмжене.

— Забравих да ти кажа, че вече се обадих в Лос Анджелес и в Брисбейн от твое име. В момента те нямаше, но реших, че ще е разумно.

— Сам… — започнах, но не успях да открия необходимите думи.

— Всичко е наред, приятелю — смигна ми той. — И ти щеше да направиш същото за мен при подобни обстоятелства.

Някъде към три часа следобед се появиха два хеликоптера. Единият с устройство за дисперсия от въздуха, другият — натоварен с допълнителни бидони отрова. Минути след пристигането си първият се издигна отново във въздуха и започна да кръжи напред-назад над оризищата и над вече изсъхналия напоителен канал. Когато слънцето се спусна зад западните хълмове, вече не бе останал и квадратен сантиметър, необработен поне три пъти. Резултатите от дванайсетгодишен труд бяха разрушени само за един следобед.

Вечерта попитах Сам колко време според него е необходимо, за да се възобнови работата на станцията.

— Все още не съм започнал дори да мисля за това — отвърна. — Задай ми същия въпрос след седмица и вече ще имам някакъв отговор. Засега единственото, което ме вълнува, е стопроцентовата стерилизация. Ще ти кажа обаче нещо, Клайв. Когато дойде време да пиша отчета си за това дребно произшествие, ще имам грижата едно копие да отиде в Канбера, а друго — в ООН.

— Ами договорът ти с „Монагри“? Там не е ли писано, че…

— Майната му на договора! Ако сега не дадем гласност на това, ще го опитат отново другаде! Какво щеше да се случи според теб, ако не бях решил случайно да се поразходя до оризищата?