Дончо Цончев - Правилата

— Сода!

Не минаха две минути и някой почука.

— Кой? — викам.

— Хай хей бай мей ала бала! — вика нещо оня и аз отварям.

— Ето ти сода.

— Ама и лед, — викам, — лед!

Той видя уискито и се сети. Върна се да ни донесе лед. Бутнах му едно доларче, да ме помни, и това беше цялата работа.

Тъй че някъде в три и половина ние с Ганди седим в нашата стая и пием уиски. Със сода и лед. Той е световен вицешампион, аз съм трети. Не можем ли да направим тая работа след всичко дотук?

— Е — викам, — ти какво мислиш да кажеш утре на ония?

— Аз ли? — вика Ганди и гледа в една точка пред себе си. — Ами ти ако си, какво ще им кажеш?

Без много да мисля, казах това, което можех да кажа и после, след като мислих толкова дълго:

— Аз, Ганди, за тия пари тръгвам, където и да е, братче. Даже и за много по-малко. Тук, тоест там де, в България, нямам нищо, което да ме държи, знаеш. За Царо ли да ми е нещо мъчно? Или за оградата? Или пък за онова досие, което ще си върви подир мене, докато съм жив?

— Значи ти… — вика той, — а?

— Разбира се. Само че сега стана така, майка му стара, че аз няма да тръгна никъде и десет милиона да ми предложат.

— Нищо не разбирам. Ей сега каза, че ще го направиш и за много по-малко. Ако говориш сериозно, аз мога да им кажа и за тебе.

— Говоря много сериозно, Ганди. Толкоз сериозно май никога не съм ти говорил. И десет милиона, и сто, и майка им и баща им — все толкова, братче. Не мога сега никъде да го вържа. Не искам , разбираш ли? Ако го вържа, да речем, аз, знаеш ли това какво значи? Това значи, драги мой, всички вие, другите копелета, да отидете на кино завинаги. Представяш си, нали? Да не говорим за Бабича, който ни извади от калта. Абе… какво да ти разправям… Кафа сикме, дето викат. Ако трябва това да сервирам на Бабича, след всичко, което той направи за нас и от нас, по-добре да си видя червата на улицата, разбираш ли? Ето, това е цялата работа.

Ганди мълча сума време, и двамата пушехме и мълчахме, и леко-леко презполовихме „Бялото конче“.

— Значи ти — вика той после, по едно време — сабалем ще ме наклепаш, така ли? Ще изпееш всичко това, което ти казах?

Напсувах го и му казах:

— Знаеш, че не пея въобще, глупако. И най-малко за приятели. Аз не знам нищо ! Ако искаш изчезвай. Аз знам само това, което ти казах .

— Че то нали се отнася за всеки от нас? — зяпа ме Ганди. — Не само за тебе.

— Много ясно — викам, — че се отнася!

Това беше целият разговор тая нощ. Той после си легна и заспа. Аз му гаврътнах още едно уиски и също си легнах. И така си останах, майка му стара, с очите в тавана, докато прозорецът посиня.

Нашите срещи бяха привършили, ние нямахме състезания във финалите — режимът беше снет. Момчетата спаха до късно. Гаринчев и Саботинов постигнаха в това отношение малък рекорд — явиха се подути едва когато дойде време за обед. Видях прозореца им да свети към четири и половина сутринта — затова ги оставих. Не беше трудно да се предположи, че Саботинов е разказвал за „нощния си живот“ на своя приятел. Впрочем той единствен трябваше да се яви край тепиха, макар и формално, за да отстъпи титлата на Гомера без борба. Припомних му тази подробност и той каза:

— Другарю Бабов, аз искам да изляза.

— Къде пак?

— Там. На тепиха.

— Може. Но няма смисъл. Просто ще се обяви по високоговорителите, че поради лекарска забрана не се явяваш и толкова.

— Не — каза той. — Аз искам да изляза и да се боря.

— Глупости.

— Не са глупости, другарю Бабов, аз искам да изляза.

— Иване, не ставай смешен, Иване. Гомера ще те хване за ръката още в първата минута и ще ти я счупи!

— Ще ме хване, ама когато ме няма.

— А и цяла нощ къде ходиш?

— Той нали беше с мен, Гомера.

— И си пил, и си пушил! — това казах тихо, само на него.

— И той също. Двамата сме при еднакви условия значи.

Отказах категорично и след десет минути (сам не забелязах как), се озовах при нашия лекар. Извиках да го прегледа Саботинов.

— Няма смисъл — каза лекарят, — работата е ясна. Скъсано мускулно влакно и разтегнато сухожилие. Въобще невъзможно.

Той все пак прегледа момчето. Показа ми лявото му рамо — подуто като козунак, и повтори:

— Невъзможно. Онзи може да го осакати.

— Я той мене — обади се Саботинов, — я… не се знае.

— Не може ли някак да се замрази временно, с нещо да се инжектира?

— Може, но не бива — каза докторът. — Не съм съгласен.

Обедът свърши, трябваше вече да тръгваме към стадиона. В рейса разговорът продължи с участието на всички. Карадочев и бай Цани бяха „за“, всички момчета също, само Саботинов непрекъснато настояваше упорито. И стана така, че решението бе взето в последния миг, когато Пери Гомера вече бе излязъл на тепиха и очакваше съобщението за лекарската забрана, което му носеше титлата.