Дончо Цончев - Правилата

Богданов, Костов и другите възпитатели ни изпратиха до вратата на двора.

Директорът остана горе, в кабинета си.

Всички ученици прекъснаха заниманията си самоволно и едно гръмко „ура“, с тропане на дъски, железа и кречетала, дълго ехтеше в ушите ни.

През следващата нощ в интерната бе извършен паметен обир на лавката — нещо, което научих по-късно от Елена, когато тя дойде да ни изпраща на аерогарата.

Радостната и силна възбуда, която останала в интерната след нашето заминаване, вечерта в единайсет и половина намерила пълен отдушник при изпълнението на един „технически труден и почти гениален техен план“ — както казва Елена.

Единият край на дълго и дебело стоманено въже е завързан за ствола на огромен дъб. Въжето минава над железопътната линия на метър и нещо (строго изчислена и определена височина), продължава до клона на друго огромно дърво, откъдето се вдига по склона, после чрез опора в трето дърво слиза и така — запазвайки равномерното си състояние от нагънатия терен — стига до бронираната като танк лавка. Краят на това стоманено въже е една примка, която — с нахлузване отгоре — обхваща лавката.

Всичко това е приготвено в тъмното, за времето от десет вечерта до единайсет и двайсет и осем. В единайсет и трийсет и две нощният бърз влак излиза от завоя. Локомотивът удря стоманеното въже. Корпусът на лавката се изскубва и се обръща като играчка. Наоколо се търкалят вафли, цигари, бутилки. Халва, консерви, стотинките от чекмеджето. Въобще всичко онова, което може да има в една лавка.

От храсталаците изкачат нашите приятели…

Може би защото този път ние бяхме далеч от директора, или пък защото пред очите ни беше големият самолет, който след малко щеше да ни отнесе към Япония, аз се смях на всичко от сърце. С Елена говорихме и за други неща, но моята веселост не ме напущаше.

Все тъй се смеех, когато дадоха знак да се качваме и когато тя, толкова неочаквано и естествено ме целуна, че после, в самолета, се питах: беше ли тая целувка наистина или само съм я сънувал?

Край на съмнението ми тури Гаринчев, когато каза по едно време високо:

— Другарю Бабов, да искам ли от доктора едно малко компресче?

Попитах:

— Защо?

Иван Гаринчев си пипна устата и каза:

— Иначе тук ще ви посинее!

Цялата българска група гръмна от смехове.

Е, пак здрасти, макар че тоя път нямам представа откъде да започвам и кое по-напред да разказвам. Защото се случиха толкова много неща, че някои от тях взех да забравям още преди да съм ги запомнил. Все едно сън след напиване, в който всичко е идеално, обаче много разхвърляно — иди после го оправяй.

Още в София ние четиримата бяхме се сбъркали. Говоря за втория път, когато ни включиха в лагера за световното. Най-напред ни ушиха костюми на всичките. Ризи, патъци и вратовръзки — не мога да ви опиша. След това онзи хотел, ваните и масажите… Да не говорим пък за храната. Една вечер Детето щеше да ревне. От умиление. Той е такъв, нали го знаете. А Янко веднъж вика на Ганди:

— Братче, ако ни накарат после да плащаме всичко това, отиде едно шест месеца на тухларната, а?

И трябва да ви кажа, че той беше прав.

Иначе тренировките бяха даже по-леки, отколкото нашите там, с Бабича. И сигурно затова станахме всички за резил, когато стъпихме на кантара. Изведнъж се разбра, че сме наддали като свине и сме преминали в по-горните категории. За Детето нямаше опасност, понеже той беше в последната, но за нас стана съвсем кофти. Айде сега в оная умирачка с топлата пара, та да ни дойде акълът. Братче, не знам дали си влизал — „сауна“ му викат, — стопиха ни там като пръжки! А тоя нещастник Янчулев отново наддаде, та в Токио пак трябваше да го вкарваме в една сауна, да му доизстискат водицата.

— Станахме като бройлери, майка му стара — вика ми той една вечер. — А си клъвнал някоя друга трошичка, а се е лепнала на гърба ти!

И си беше така.

Виж, в Токио работата се оправи. В смисъл, че всички бяхме се сбъркали от тая шарения и навалица, където няма начин да напълнееш дори да се тъпчеш като разпран. Бабича например, още като почна първенството, и заприлича на кукумявка. Само едни очи останаха у тоя човек. И един нос. А пък кожата му се жлътна като на домакините. Чудя се как не откачи. Също и главният треньор, Карадочев, който го даваше отначало уж по-спокойно.

Не знам защо, обаче на мен много не ми се разправя за самите борби на световното. Нито знам как да започна и откъде, нито как да завърша, защото това е още една цяла история, всъщност аз само започнах така, както исках, но по-после вече… То и самият град Токио е една история — дълга и много интересна, но къде време за всичко? Лично за мен все пак какво мога да кажа, освен че тайно така ме е яд и това си е! По-приятно ми е да мисля за следващо някое първенство, където имам да си оправям сметките с две копелета от моята категория. Един турчин и един от японците. Тоя бронзов медал, дето ми го обесиха на врата, хич не ме топли. Обаче както и да е. Живи и здрави, ще видим другия път… И на Детето ме е яд, та ще се пръсна! Тоя глупак ги натръшка, натръшка един по един и когато вече го виждахме шампион, на финала загуби идиотски. Мота се, въртя се, оня му направи само една точка и схватката така свърши. Е, беше изморен, но можеше още малко да устиска, тоя простак. (Ако ме чуе сега Бабича, ще ми откъсне ушите — той беше адски доволен от сребърния медал на Детето.) За Янко какво да ви кажа — направи това, което можеше да направи… Натъркаля ги всичките, без японеца и руснака. Бронзът му лепна на шията точно, повече нямаше как. И двамата — японецът и руснакът — бяха ужасни , нямаше начин той да ги победи. А между другото тоя руснак Анатоли, който взе титлата от японеца и победи нашия Янко по точки, беше от нашите . От отбора на „трудови резерви“, което май значи нещо подобно на нашия „колеж“. Не съм сигурен, ама така ми мирише. Умряхме си от кеф с него и станахме много големи авери! Накрая не можехме да се разделим. Разменихме си адресите и въобще копелето нямаше грешка. Разправя ни за оня боксьор, тежкият Виктор, който е европейски и олимпийски шампион — сигурно сте го гледали някой път по телевизията, — той бил от същото училище на Анатоли.