Дончо Цончев - Правилата

Стана и отиде в ъгъла на Борислав Боев. Говори му нещо десет минути. Сигурно да се пази от специалитета на Ганди — какво друго?

— Айде сега — вика бай Цани — още веднъж. Те не са толкова изморени.

Ганди позеленя. Ние си бяхме изморени по начало, после пътуване, шубе и тъй нататък — сега го караха трети път да излиза. Но той нищо не каза. Отиде пак на тепиха. И Бабича си го инструктира, естествено, както си му е редно.

Започнаха.

Треньорът на Борислав викаше край тепиха като един ненормален. Бай Цани също крещеше от масата. Все против Ганди. Схватката стана на кръв не, ами на смърт вече! Тя така продължи цели четири минути и нещо. Според мен Ганди пак можеше да го тушира, обаче не знам защо, това копеле тоя път нещо се замота. Чудех се какво може да мисли и вече всички ние бяхме се притеснили докрай, когато на Боев краката изведнъж се откъснаха от тепиха. Ганди го дигна високо и… когато всички вече знаеха края, той не го хвърли в туша.

Братче, Ганди го понесе така, на главата си, към съдиите, спря се пред масата и изхърка като заклан:

— Сега какво да направя с него? А?!

Шефовете — паметници! Шампиончето рита в ръцете на Ганди като едно яре!

Бабича изтича, потупа Ганди по гърба и той пусна републиканския шампион да си стъпи на краката.

А това копеле Борислав си излезе момче — мъжко и честно. Както накуцваше и тръскаше ръцете си от болка, все пак се здрависа с нашия Ганди и го прегърна.

Те така слязоха от тепиха, прегърнати, а ние също се нахвърляхме върху Ганди. Вдигнахме го в ръце, луди от радост, и в този момент аз вече май знаех какво ще се случи.

Честна дума, ви казвам, аз вече знаех всичко онова, което щеше да се случи нататък. Можех даже да се обзаложа като едно нищо, ама стига да имаше някой, който да ми се изрепчи в тоя момент.

Когато двете лъскави „Волги“ спряха в двора на интерната и ние тримата — бай Цани, Карадочев и аз — слязохме от едната, прозорците на занимални и работилници се отрупаха с любопитни глави. Отворих вратата на другата кола, момчетата слязоха и всички се качиха при директора.

— Вие чакайте тук — казах на момчетата в коридора и почуках.

Вратата се отвори и директорът се втренчи в двамата непознати. Той дълго остана така, без да поздрави, след това сякаш се опомни от сън. Отмести се и почти извика:

— Моля!

Влязохме. Представих гостите, седнахме. Разговорът започна много по-естествено, отколкото предполагах.

— Значи вие сте… началникът на българските борци, тъй ли? — усмихна се директорът на бай Цани. — Голяма чест е за нас… И треньорът на юношите — той погледна Карадочев и пак се усмихна. — Ние гледахме тук… по телевизията, кажи, Бабов, нали? Защото нашите момчета… Абе Бабов, какво направиха там те? Я разправяй сега! Ей, ние тук все чакаме да си дойдете, да чуем, че и нашите възпитаници не са лоши борци, а? Има ли такова нещо или ни изложиха, а?

С всяка своя дума директорът ставаше по-весел и разговорлив. Той поръча, да ни направят кафе, извади кутия бонбони. Настояваше да научи подробности от онова, което бяхме направили в София.

Бай Цани му разказа как е минало подборното състезание и как федерацията е решила да включи в отбора за Токио и четиримата наши борци: Гаринчев, Саботинов, Янчулев и Ножаров.

— Разбира се, разбира се — повтори директорът механично и изведнъж сякаш го убодоха.

Той извика:

— Какво?!

Опитах да се пошегувам:

— Случи се най-лошото, другарю директор. Нашите момчета победиха. И четиримата.

Той ни изгледа поред тримата и каза на бай Цани:

— Вижте какво, другарю Петров, това от мене не зависи. Разрешение за напускане на интерната се дава от министерството. Само от министерството.

— И ние вече го взехме — намеси се Карадочев. — Сега остава вашата благословия.

Директорът помълча, после стана. Отиде до вратата на кабинета си и я отвори.

Саботинов, Ножаров, Гаринчев и Янчулев, които бяха седнали на пейката, станаха прави.

Директорът ги огледа, сякаш не ги бе виждал никога през живота си. Затвори вратата, седна отново на своето място и каза:

— Ще ви изложат. Ще ви създават… сто главоболия дневно! Вие… ваша си работа. Щом министерството разрешава. Длъжен съм да ви кажа, че… те… Ваша си работа, другари!

Той всъщност се беше предал.

— Разбира се, същото се отнася и за него — каза бай Цани, като ме посочи с глава.

Директорът ме погледна в очите, сви рамене и нищо не каза.

Половин час по-късно, през което време момчетата бяха пуснати да си вземат личните вещи и да се сбогуват с приятелите си, двете „Волги“ напуснаха двора на интерната.