Дончо Цончев - Правилата

Докато се прибрахме с Ганди, мислех все за това — какво всъщност става между нас? И много ясно разбрах, все едно някаква болест беше ни хванала всичките нас, от отбора, и ние все по-сериозно се разболявахме, без да му виждаме края, защото болестта се казваше надежда и трябваше или всичко да се захвърли завинаги, или нещо да се постигне — голямо и успокояващо. Не можехме да захвърлим всичко завинаги. Можехме, но не искахме. Ние, самите захвърлени от всичко и завинаги, но вече болни от треската на красивите сънища, никак, никак не искахме да оздравеем… Тогава оставаше някак си да направим нещо сериозно и голямо.

И тъй си висяхме във въздуха, между двете възможности, истински болни в душите, и момичетата се бяха заразили от нас, защото те са… как да ви кажа — просто когато мислиш много за някого, ти малко нещо ставаш подобен на него, не е ли така?

И ето как на никого от нас четиримата не му беше сега до целуване.

Прибрахме се успешно — не ни гепиха и сега. Когато останах в леглото си сам, отново се отпуснах в сладката болест. Мислех за Бабича, представях си как той се среща с тая жена, какво си говорят, как може да изглежда мъжът ѝ, колко пари получава на месец, дали наистина всичко пък му е толкова лесно, колкото да си мръдне малкото пръстче, питах се какъв е този свят, в който една небрежна дума решава онова, за което дългият с месеци труд не помага, аз ли съм луд или светът, и още сума такива неща, докато по едно време ми се дощя да се моля на нещо от цялото си сърце, та да помогна на Бабича да успее. И не даже заради туй, че неговият успех всъщност помага на нас. Този път не за това, а просто така. Заради самия човек Константин Бабов. Заради неговия успех.

И как така се случи, майка му стара — на другия ден следобед той пристигна от София цял разтреперан. Като влезе при нас и ни изгледа полека, помислих си, че са го зареждали някъде, както се зареждат акумулаторите. А го бутнеш — à тресне искрата!

И вика през зъби:

— След две седмици ще участвувате в подборни състезания за юношеския национален отбор.

На мен ми звънна лявото ухо. Тънко, като че вътре летеше комар. Не смеех да погледна към никого.

— В София — каза той.

Ганди изпъшка, кратко и тъпо, както се пъшка, когато например те ръгнат в гърба с някоя отвертка. Или когато изведнъж, както бягаш, се удариш в тела на оградата.

— От победителите в тези подборни състезания — гласът на Бабича тук нещо пресипна — ще се излъчи представителният отбор на България. За световното първенство в Токио.

По пътя до София съчиних всичко онова, което можеше да ме спаси от собствената ми измислица за несъществуващите подборни състезания: как ще намеря най-напред Юлия, как ще ѝ обясня всичко, след това как с нея отиваме в министерството и после до федерацията, където… където все пак всички са ми колеги и приятели.

Когато слязох на гарата, изведнъж си помислих: „Загубен съм. Самотуширах се с тая измислица. Сега вече никой не може да ми помогне“.

С остатъчето от воля се качих в трамвая и отидох при Юлия. Тя едва не ме разцелува. Спря ме на обед, тъкмо да съм се видел с мъжа ѝ.

— Е, разправяй сега!

Започнах отначало до край. Тя ту се смееше, ту ставаше много сериозна. Когато свърших, двамата дълго мълчахме.

— Само това — каза тя — с подборните състезания е… малко неприятно. Но ще опитаме някак да ги склоним.

— Кои?

— Във федерацията.

— Какво да направят те?

— Подборни състезания, разбира се! Щом твоите момчета са толкова надеждни, защо да не ги опитат?

— Юлия, аз за това съм дошъл. Но ако федерацията не се съгласи, тогава? Кажи тогава какво ще стане?

— С кое?

— С нас! С нашия шанс да…

— Нищо. Какво може да стане? Догодина — на републиканското.

— Ами директорът?

— Ще му кажеш, че състезанията просто са се отложили.

Обидих се на себе си. Наистина, защо да не се отложат или отменят едни подборни състезания? Какво толкова чудно?

Страхът от моята измислица ме напусна, обядвах у Юлия весел (мъжът ѝ се оказа чудесен човек) и след това нахълтах във федерацията — пълен с идеи.

Колегите тук ме посрещнаха тъй, че неочаквано се отказах от дългите хитрости и направо им казах как съм постъпил с директора.

— Значи ти — засмя се бай Цани — първо си измислил подборни състезания, а сега идваш да си запишеш момчетата в тези измислени състезания, тъй ли?

— Ами… то така излиза.

— Че какво, доведи ги. Отборът за Токио още не е свикан, но разширеният му състав вече е на разположение. Ще направим една така… репетиция и ако някой от твоите спечели, може да помислим и да го включим.