Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Той пристигна от Москва със самолета в четиринадесет и двадесет. Посрещна го инженерът, с когото Пиетро се беше сдружил и на когото пишеше писма. Те се прегърнаха и потупаха по гърба. След това, оживено разговаряйки, дочакаха предаването на багажа, всеки взе по един куфар и излязоха на площадката, където ги чакаше колата от комбината.

За Пиетро беше запазена стая в хотел „Москва“, където беше живял цялата година, сега един етаж по-надолу. Другарят му смяташе, че той те поиска да се настани и отдъхне, но Пиетро го помоли най-напред да го закара до универмага. Като остави в колата в недоумение своя посрещач, Пиетро се скри зад въртящата се врата.

Изкачи се по стълбата, взимайки по две стъпала наведнъж. Но поривът му пресекна, когато видя зад паравана на грамофонните плочи не тази, която беше зажаднял да види.

— Кажете, моля, Светлана Сухова… — започна той смутено и момичето, намалявайки звука на грамофона, където се въртеше „Дилайла“ в изпълнение на Том Джонс, не му позволи да довърши:

— Тя не е на работа.

— Извинете, само за днес ли, или…

— Идете при директора. Аз не зная.

Тя с двете ръце — първо надолу, после надясно — му показа как да отиде при директора. Пиетро изтича по стълбата.

Директорът, необикновено пълна жена с миловидно лице и мъжки глас, най-напред поиска да разбере кой е Пиетро, а след това вече каза, че Сухова е много болна и лежи в болница. Тя не му даде нито адреса на болницата, нито домашния адрес на Светлана.

От универмага Пиетро се върна в колата като от погребение. Приятелят му не разбираше откъде се появиха тези облаци върху челото на веселия допреди десет минути италианец, който все питаше: „А помниш ли?“, и звънко се смееше по всеки повод. Разбира се, не беше трудно да се досети, но тактично се престори, че не забеляза нищо. Като отнесе куфара до стаята, той се сбогува с Пиетро и му каза, че утре ще го чакат в комбината. Колата ще бъде на входа в девет часа.

По пътя за хотел „Москва“ майор Семьонов си спомни прочетения в Юрий Олеша израз — скомина на душата. Отначало си помисли, защо му хрумна така изведнъж? Но веднага разбра — този израз съвсем точно определяше неговото състояние сега. Паметта му уточни веднага, че Олеша го беше казал не за душата, а за пръстите. Може някой също да е писал за скомина на душата, но Семьонов не си спомняше кой. Той перифразира произволно: именно някаква противна скомина на душата му се появяваше винаги когато мислеше за неизбежното посещение при Пиетро Матинели. Той се чувствуваше едва ли не виновен. И знаеше, че скомината няма да премине, докато не приключи с този неприятен въпрос. Но да се настройва на такава вълна, щеше да бъде непрофесионално. Ето защо, качвайки се с асансьора на етажа, където живееше Пиетро Матинели, майор Семьонов се постара да се успокои.

Италианецът все още беше мрачен, но посрещна Семьонов приветливо. Като изслуша искреното съжаление, че се е наложило да го безпокоят и погледна разтворената служебна карта на Семьонов, той не вдигна очи и не се огорчи.

Седнаха около малката масичка. Запалиха по цигара. Семьонов каза:

— Аз ви виждам за първи път, но ми са известни много неща за вашия живот.

— С какво мога да ви бъда полезен? — вежливо попита Пиетро.

— Необходимо ми е да чуя някои неща лично за вас. Не се ли интересувате защо и откъде съм събрал сведенията за вас?

— Това ми е все едно — безразлично отговори Пиетро.

— В такъв случай няколко въпроса. Познавате ли продавачката в универсалния магазин Светлана Сухова?

— Да, разбира се. — По лицето на Пиетро можеше да се, забележи, че той иска да зададе ответен въпрос, но се въздържа.

— Изпращали ли сте й от Италия колети?

— Колет… Да, изпращал съм.

— Вие ме поправихте. Може би не чух добре?

— Да, един колет.

— Кога беше това?

— О, още през миналата година… Да, в края на юли… Джовани тогава пътуваше за насам.

— А писма писали ли сте й?

— Две.

— Кога се запознахте със Светлана?

— През май миналата година. Днес се запознахме, на другия ден заминах.

— А тя писала ли ви е?

— Джовани ми донесе едно кратко писъмце от нея.

Семьонов отвори своето плоско куфарче, извади от плика снимката, направена от Льоша в кафенето „Над реката“.

— О, аз имам такава снимка — зарадва се Пиетро. — Поставил съм я на масата си в Милано.

— От Светлана ли е?

— Да, беше в плика.

— Погледнете внимателно, познавате ли всички?

Въпросът беше поставен нарочно неопределено.