Ана Сюел: Черния красавец

Първото място, което добре си спомням, беше обширна, хубава ливада с бистро езерце. Над него се надвесваха сенчести дървета, а в по-дълбоката му част растяха тръстики и водни лилии. От едната страна на ливадата, отвъд живия плет, се виждаше изорана нива, а от другата, зад портата и съвсем близо до пътя — къщата на нашия господар. В най-високата част на ливадата растяха ели, а в ниската ромолеше поточе с надвиснали стръмни брегове.

Докато бях малък, се хранех с млякото на майка ми, защото не можех да паса трева. Денем тичах край нея, а нощем лежахме близо един до друг. Когато беше горещо, стояхме край езерцето в сенките на дърветата, а за по-студено време имахме уютен топъл обор близо до еловата горичка.

Щом пораснах достатъчно, за да мога да паса, майка ми започна да излиза денем на работа и да се прибира вечер.

Освен мен на ливадата имаше още шест жребчета, но те бяха по-големи, някои почти млади коне. Обичах да тичам с тях — доставяше ми огромно удоволствие. Обикаляхме поляната в галоп и всеки препускаше колкото сили има. Понякога играта ни ставаше доста груба, защото освен че препускаха, те често ритаха и хапеха.

Един ден, когато здравата се ритахме, майка ми изцвили да отида при нея.

— Искам много да внимаваш в това, което ще ти кажа. Жребчетата, които живеят тук, са чудесни, но те са товарни коне и естествено не са научени на обноски. Ти си от добра порода и добро семейство. Името на баща ти е много известно по нашите места; дядо ти две години е печелил купата на надбягванията в Нюмаркет; баба ти бе кобила с благ нрав, а мен, мисля, никога не си ме виждал да ритам и хапя. Надявам се, че ще израснеш кротък и добър и няма да се научиш на лоши навици. Върши работата си съвестно, повдигай краката си високо, когато се движиш в тръс, никога не хапи и не ритай, дори на игра.

Цял живот помних мамините съвети. Знаех, че е мъдра кобила и че господарят високо я цени. Казваше се Херцогиня, но той често и викаше Любимка.

Нашият господар бе мил и добър. Хранеше ни и ни гледаше отлично и винаги се обръщаше към нас с блага дума. Говореше ни така гальовно, както говореше на децата си. Всички го харесвахме, а мама много го обичаше. Видеше ли го край вратата, тя изцвилваше от радост и се втурваше да го посрещне. Той пък я галеше и казваше: „Е, стара приятелко, как е твоят Чернушко?“ Викаше ми така, защото косъмът ми беше черен. После ми даваше вкусен комат хляб, а понякога носеше и моркови за майка ми. Всички коне идваха при него, но мисля, че ние му бяхме любимци. В пазарен ден винаги мама го водеше до града, впрегната в малка двуколка.

Имаше един орач, младо момче на име Дик, който идваше да бере къпини до нашия жив плет. Когато се наядеше до насита, започваше „да се забавлява с жребчетата“. Замерваше ни с камъни и пръчки, за да ни накара да тичаме в галоп. Не му обръщахме особено внимание, защото винаги можехме да избягаме, но от време на време някой камък ни удряше и нараняваше.

Един ден Дик отново се забавляваше по този начин, без да знае, че господарят е в съседната нива. Той обаче го наблюдаваше. Прехвърли плета с един скок, сграбчи момчето за ръката и му зашлеви такъв шамар, че го накара да зареве от болка и изненада. Щом видяхме господаря, ние доприпкахме по-близо, за да видим какво става.

— Лошо момче! — Извика той. — Лошо момче! Да преследва жребчетата! Това не ти е нито за първи, нито за втори път, но ще бъде за последен! Ето — вземи си парите и си отивай в къщи! Не искам да те виждам повече в моето стопанство!

И така ние никога повече не видяхме Дик. Старият Даниъл, който се грижеше за конете, беше благ като господаря ни и ние живеехме много добре.

Преди да навърша две години, се случи нещо, което никога няма да забравя. Беше ранна пролет. През нощта се бе появил лек скреж и над ливадите и горичките все още се стелеше мъглица. Аз и останалите жребчета пасяхме в долната част на нивата, когато ни се счу, че някъде далеч лаят кучета. Най-възрастният жребец повдигна глава, наостри уши и рече: „Ето ги хрътките!“ И веднага препусна към горната част на нивата. Всички го последвахме и застанахме край живия плет, откъдето можехме да виждаме надалеч. Мама и един стар яздитен кон на господаря също бяха застанали наблизо и по всичко личеше, че знаеха какво ще последва.

— Открили са заек — каза майка ми — и ако минат оттук, ще видим преследването.