Ана Сюел: Черния красавец

— Е, скъпи — попита тя, — как го намираш?

— Точно такъв, какъвто го описа Джон. Не съм и мечтал, че някога ще яздя толкова приятно същество. Как ще го наречем?

— Харесва ли ти Алабастър?

— Не, не Алабастър.

— Защо не го кръстиш Черното пиле като стария кон на чичо ти?

— Не, Черното пиле никога не е бил толкова красив.

— Вярно съгласи се тя. Той наистина е голям красавец, а лицето му е толкова умно и очите така интелигентни! Какво ще кажеш да го наречем Черния красавец?

— Черния красавец ли? Ами, да, мисля, че е чудесно име. Щом ти харесва, така ще го кръстим.

И ме кръстиха така.

Джон влезе в конюшнята и каза на Джеймс, че господарят и господарката са ми избрали хубаво и смислено английско име, което има съдържание, а не е като Маренко, Пегас или Абдула. Те се разсмяха, а Джеймс рече:

— Ако не събуждаше тъжни спомени, аз бих го нарекъл Роб Рой. Никога не съм виждал два коня така да си приличат.

— В това няма нищо чудно — отвърна Джон. — Ти не знаеш ли, че старата Херцогиня на мистър Грей е майка и на двамата?

За пръв път чувах това! Значи клетият Роб Рой, който беше убит по време на лова, е бил мой брат! Ето защо мама беше толкова разстроена. Но, изглежда, конете нямат роднини. Поне никога не могат да, се познаят, след като ги продадат.

Джон очевидно много се гордееше с мен. Разресваше гривата и опашката ми, докато станеха меки като коса на девойка, и все ми говореше. Естествено не разбирах всичко, което ми казваше, но все повече се научавах да се досещам какво има предвид и какво иска от мен. Много го обичах. Беше толкова мил и внимателен! Струваше ми се, че знае точно как се чувствува конят и когато ме разтриваше, внимаваше да не ме претърка на по-нежните места и да не ме докосва там, където имах гъдел; заобикаляше очите ми така внимателно, сякаш бяха негови собствени и никога не ми причини болка.

Джеймс Хауард, конярчето, беше също така мило и приятно момче, затова смятах, че съм попаднал на добро място. Още един човек помагаше на двора, но ние с Рижка почти не общувахме с него.

След няколко дни трябваше да ни впрегнат заедно във файтона. Чудех се как ли ще се спогодим, но освен че присви уши назад, когато ме заведоха при нея, тя се държа много добре. Вършеше работата си съвестно и изобщо не клинчеше, така че за по-добър партньор в двоен впряг не бих могъл да мечтая. Стигнехме ли до стръмнина, вместо да намали ход, тя натискаше с цялата си тежест върху хамута и дърпаше с всички сили. И двамата влагахме еднакво усърдие в работата си, така че на Джон по-често му се налагаше да ни възпира, отколкото да ни подкарва. А до камшик така и не се стигна. Освен тона имахме еднакъв ход и затичахме ли в тръс, ми беше много лесно да съм в крак с нея. Беше ни приятно, а и на господаря му харесваше, когато се движим в крак. След като излязохме два-три пъти заедно, ние съвсем се сприятелихме, което пък ми помогна да се отпусна и да се почувствувам като у дома си.

Колкото до Бързоножко, скоро двамата станахме почти неразделни. Той беше толкова весел, храбър и добродушен дребосък, че всички го обичаха, а особено мис Джеси и мис Флора, които го яздеха из овощната градина, или пък измисляха разни игри за него и кученцето им Скокльо.

Господарят имаше още два коня, които живееха в друга конюшня. Справедливко беше як, дорест жребец, когото използуваха за езда или за товарната каруца. Другият — стар, кафяв ловен кон, наречен Сър Оливър, вече не ставаше за работа, но беше голям любимец на господаря и го пускаха свободно из парка. Понякога теглеше някоя по-лека каруца в имението или пък го яздеха младите госпожици, когато излизаха с баща си. Беше много кротък и спокойно можеше да му се повери дете. Същото важеше и за Бързоножко. Дорестият беше силен, добре сложен, благонрав жребец, с когото си бъбрехме на двора, но, разбира се, с него никога не можех да бъда толкова близък, колкото с Рижка, с която живеехме в една конюшня.

Бях много щастлив на новото място и ако нещо ми липсваше, не бива да смятате, че недоволствувах. Хората, които се занимаваха с мен, бяха добри, имах просторна, слънчева конюшня и отлична храна. Какво още можех да искам? Как какво, свобода! Три години и половина от живота си бях имал всичката свобода, за която можех да мечтая, докато сега, седмица след седмица, месец след месец и несъмнено година след година трябваше да прекарвам в конюшня ден и нощ — освен когато имаха нужда от мене, да съм кротък и спокоен като всеки стар кон, работил над двайсет години. Каиши тук, ремъци там, мундщук в устата и наочници на очите. Не ме разбирайте криво, не се оплаквам, защото знам, че така трябва. Искам само да ви кажа, че за млад кон, пълен със сила и енергия, свикнал с широкото пасище или голямата ливада, където може да отмята глава, размахва опашка и галопира с всички сили, а после да се завръща с пръхтене при своите другари е много трудно никога отново да няма свободата да прави каквото си иска. Случваше ли се дълго да не ме изведат, тогава така преливах от жизненост и енергия, че когато Джон ме поведеше навън, наистина не можех да стоя кротко. Каквото и да правех, все излизаше, че трябва да подскоча, да потанцувам или да се изправя на задните си крака и кой знае как съм го измъчвал, особено в началото. Ала той бе винаги добър и търпелив.