Ана Сюел: Черния красавец

Когато навърших четири години, дойде да ме види земевладелецът Гордън. Разгледа очите и устата ми и опипа краката ми от горе до долу. После трябваше да повървя, да потичам в тръс и в галоп. Изглежда, ме хареса, защото каза: „Когато се обязди добре, ще се справя чудесно.“ Господарят му обеща той лично да ме обязди, за да не се уплаша или нараня, и без да губи повече време, започна още на следващия ден.

Може би не всеки знае какво е обяздване, затуй ще ви го опиша. Това значи да научиш един кон да носи седло и юзда, а на гърба си мъж, жена или дете. Освен това да се движи точно така, както те искат, и то спокойно. Трябва още да свикне да носи хамут, подопашен ремък и каиш, който минава през задните части, и да стои мирно, докато му ги слагат. После да му закачат каруца или файтон, така че да не може нито да ходи, нито да тича, без да ги влачи подире си. Конят трябва да върви бързо или бавно, точно както желае кочияшът. Не бива никога да се стряска от онова, което вижда, да разговаря с други коне, да хапе, рита или проявява собствената си воля, а да се подчинява единствено на волята на господаря си, дори когато е много изморен или гладен. Но най-лошото е, че запретнат веднъж, той не трябва нито да скача от радост нито да ляга от изнемога. Така че, както виждате, това обяздване е сложна работа.

Аз, разбира се, отдавна бях свикнал с оглавника, а също и да ме развеждат из нивите и ливадата, но сега трябваше да ми сложат мундщук и юзда. Както обикновено господарят ми даде овес и след много придумки и ласки напъха мундщука в устата ми и нагласи юздата. Но трябва да ви кажа, че беше противно! Този, който не е имал мундщук в устата си, не може да си представи колко е неприятно. Натикват ти между зъбите голямо парче студена твърда стомана, дебела колкото мъжки показалец и го нагласяват над езика ти, така че краищата му да се подават от двете страни на устата. Прекарват през тях здрави каиши, които минават през главата, под гърлото, около носа и под брадичката, и за нищо на света не можеш да се отървеш от това отвратително твърдо нещо. Нетърпимо, направо нетърпимо! Поне аз мислех така. Знаех обаче, че когато мама излизаше, винаги носеше такова нещо. Носеха го и другите коне, след като пораснеха, затова къде с овес, къде с милувки, внимание и нежни думи, се съгласих да ми сложат мундщука и юздата.

После дойде седлото, но то далеч не бе толкова неприятно. Господарят го постави на гърба ми много внимателно, а старият Даниъл държеше главата ми. После здраво стегнаха коланите под корема, като през цялото време ми говореха и ме галеха. След това ми дадоха овес и ме разведоха наоколо. И така всеки ден, докато започнах да чакам с нетърпение овеса и седлото. Най-после една сутрин господарят се качи на гърба ми и ме поязди по меката трева на ливадата. Вярно, чувствувах се някак странно, но, от друга страна, бях горд, че нося господаря си и след като продължи да ме язди по малко всеки ден, скоро свикнах и с това.

Следващото неприятно изживяване беше заковаването на подковите. С тях също ми беше много трудно. Господарят дойде с мен в ковачницата, за да е сигурен, че няма да ме наранят или уплашат. Ковачът повдигаше краката ми един по един и обрязваше част от копитото. Не ме болеше, затова стоях спокойно на три крака и чаках да свърши. После взе парче желязо с формата на стъпалото ми, постави го долу и заби няколко гвоздея направо в копитото, за да закрепи здраво подковата. Отначало чувствувах краката си вдървени и натежали, но после свикнах.

След като постигнахме толкова много, господарят реши, че е време да ме впрягат. За тази цел се налагаше да ми сложат още някои неща. Първо — тежък и твърд хамут, който се надява на врата и юзда с големи капаци за очите, наречени наочници. И наистина бяха наочници, защото не можех да виждам встрани, а само пред себе си. След това имаше малко седло с отвратително твърд каиш, който минаваше точно под опашката ми — това беше подопашният ремък. Да знаете как го мразех. Да сгъват красивата ми дълга опашка на две и да я провират през този каиш беше почти толкова неприятно, колкото и слагането на мундщука. Никога не съм изпитвал по-силно желание да ритам, но, разбира се, не биваше да ритам такъв добър господар и след време свикнах с всичко и успявах да върша работата си не по-зле от мама.

Да не забравя да ви разкажа и за онази страна от обучението ми, която винаги съм смятал за голямо предимство. Господарят ме изпрати за две седмици във фермата на един съсед, който имаше ливада до железопътна линия. Там пасяха кравите и овцете.