Ана Сюел: Черния красавец

Съвсем скоро кучетата се втурнаха през нивата с млада пшеница, която граничеше с нашата. Никога дотогава не ги бях чувал да издават такива звуци. Те не лаеха, не виеха, не джавкаха, а бясно задавено квичаха. Следваха ги няколко ездачи. Някои от мъжете бяха облечени в зелени костюми и всички препускаха с все сила. Старият кон жално изпръхтя подире им, а на нас, жребчетата, ни се прииска да препуснем покрай тях. Те обаче скоро се изгубиха надолу из нивята. После спряха. Кучетата млъкнаха и затичаха наоколо, забили носове в земята.

— Изгубиха следата — каза старият кон. — Може би заекът ще се отърве.

— Кой заек? — попитах.

— О, откъде да знам кой. Спокойно може да бъде и някое от нашите зайчета, дето живеят в горичката. На кучетата и хората е нужен просто заек, когото да преследват.

Не след дълго хрътките отново лавнаха и с пълна скорост влетяха в ливадата ни, там, където стръмният бряг и живият плет бяха надвиснали над поточето.

— Сега ще видим заека — каза майка ми.

В същия миг едно обезумяло от страх зайче профуча край нас и се насочи към горичката. Появиха се и кучетата. Изкачиха брега, прескочиха потока и се втурнаха през нивата, гонени от ловците. Шест-седем мъже прелетяха с конете си над водата, като следваха кучетата по петите, зайчето се опита да мине през плета, но той се оказа твърде гъст. Тогава рязко сви към пътя, но вече беше твърде късно. Задавените от бяс кучета го настигнаха. Чу се само слаб писък и всичко свърши. А ако един от ловците не се беше приближил и разгонил кучетата с камшика си, те щяха да разкъсат животинчето на парчета. Той вдигна разръфаното и окървавено зайче за крака и всички господа останаха много доволни.

Бях така изненадан, че отначало не видях какво става край потока, а когато най-сетне обърнах очи натам, гледката бе много тъжна. Паднали бяха два чудесни коня. Първият се бореше с водата в потока, а другият стенеше на тревата. Единият от ездачите излизаше от водата, целият в кал, а вторият лежеше неподвижно.

— Счупил си е врата — каза майка ми.

— Така му се пада — обади се старият кон.

Аз мислех същото, но майка ми бе на друго мнение:

— Не, не бива да говорите така. И все пак, макар че съм вече стара и съм чула и видяла много, още не мога да разбера защо хората толкова обичат този спорт. Често се нараняват, осакатяват хубави коне и съсипват нивята само заради някакъв заек, лисица или елен, които биха могли да заловят много по-лесно и по друг начин. Но ние сме само коне и не можем да ги разберем тези работи.

Докато майка ми говореше, всички наблюдавахме какво става край потока. Много от ездачите се бяха приближили до младежа, но моят господар, който гледаше какво става, пръв го повдигна. Главата на момчето падна назад, а ръцете му увиснаха и всички бяха много сериозни. По-късно научих, че това бил Джордж Гордън, единственият син на местния земевладелец прекрасен, висок младеж, гордост за семейството си.

След малко ездачите се пръснаха във всички посоки — към лекаря, ветеринаря, а несъмнено и към дома на земевладелеца Гордън, за да го уведомят. Когато мистър Бонд, ветеринарният лекар, дойде да прегледа черния кон, който стенеше на земята, той го опипа и поклати глава. Единият крак бе счупен. Някой изтича до къщата на господаря и се върна с пушка. Малко след това се чу силен изстрел и ужасен вик. После всичко стихна. Черният кон повече не помръдна.

Мама изглеждаше разстроена. Каза, че познавала коня от много години и че името му било Роб Рой. Бил добър, смел кон, без никакви недостатъци. Мама повече не стъпи в онази част на нивата.

Не минаха много дни и църковната камбана заби продължително. Погледнахме през оградата и видяхме странна, дълга черна каляска, покрита с черен плат и теглена от черни коне. След нея идваше още една и още една, и още една, и всичките бяха черни, а камбаната биеше ли, биеше. Караха младия Гордън към църковния двор, за да го погребат. Той никога повече нямаше да язди. Какво направиха с Роб Рой, така и не разбрах, но всичко стана заради едно малко зайче.

Постепенно започнах да се разхубавявам. Катраненочерният ми косъм бе станал мек и лъскав. Единият ми крак беше бял, а на челото имах красива бяла звезда. Всички ме смятаха за много хубав. Господарят отказваше да ме продаде, докато не навърша четири години. Твърдеше, че докато не пораснат достатъчно момчетата не бива да работят като мъже, а жребчетата като коне.