Ана Сюел - Черния красавец

Някои нещастни, съсипани създания, чиито усти са загрубели и станали безчувствени точно от такова каране, може би намират опора в опънатата юзда. Но за кон, който все още разчита на собствените си крака, има чувствителна уста и лесно се управлява, то е не само мъчително, но и глупаво.

Следват привържениците на „отпусната юзда“, които оставят поводите да лежат върху гърба ти и небрежно подпират ръка на коляно. Естествено, ако стане нещо неочаквано, такива колари нямат никакъв контрол върху коня. Ако той се подплаши, стресне или препъне, те с нищо не могат да помогнат нито на него, нито на себе си и белята е готова. Разбира се, аз нямах нищо против подобно каране, тъй като не се стрясках и препъвах и зависех от кочияша дотолкова, доколкото трябваше да ме насочва и подканва. И все пак, добре е да чувствуваш юздата, когато се спускаш по нанадолнище и да знаеш, че кочияшът ти не е заспал. Освен това небрежното каране учи коня на мързел и лоши навици и попадне ли в други ръце, налага му се да се отърве от тях с малко или повече болезнен пердах. Господарят Гордън винаги изискваше от нас най-доброто, на което сме способни. Той казваше, че да разглезиш кон и да го научиш на лоши навици е точно толкова жестоко, колкото да разглезиш и дете, защото и двамата ще страдат по-късно. А много често безсъвестните кочияши са изобщо небрежни и са способни да обръщат внимание на всичко друго, но не и на коня. Веднъж излязох с един такъв кочияш. Във файтона зад него седяха жена и две деца. Отначало той размаха поводите и ми нанесе два-три удара с камшика, макар че едва бях потеглил. Поправяха пътя и дори там, където настилката не бе подменена, имаше много извадени камъни. Кочияшът се смееше и се шегуваше с жената и децата, разговаряше наляво и надясно с всеки срещнат, но нито веднъж не се сети да погледне към мен или да ме преведе през по-равните места. И както можеше да се очаква, в една от предните ми подкови попадна камък.

Мистър Гордън, Джон и изобщо всеки по-опитен кочияш веднага щеше да забележи, още преди да съм направил и три крачки, че нещо не е наред. Дори на тъмно опитната ръка щеше да усети по поводите, че ходът ми е нарушен, коларят щеше да слезе и да извади камъка. Този човек обаче продължи да се смее и да разговаря, а с всяка следваща крачка камъкът все по-здраво се заклещваше между подковата и триъгълния издатък в долната част на копитото ми.

Камъкът беше остър отвътре и объл отвън или както всекиму е известно — най-опасният за един кон, защото хем наранява крака, хем улеснява препъването.

Дали този човек беше полусляп или много небрежен, не знам, но изминах цяла миля с камъка в крака. Междувременно така куцах от болка, че най-после той се провикна: „Я гледай! Та те са ни дали куц кон! Срамота!“

После грабна поводите, заплющя с камшика и рече. „Хайде, приятелче, няма смисъл да ми въртиш номера. Чака ни дълъг път, затова не се прави на болен и куц!“

Точно тогава мина един фермер, яхнал кафяв жребец. Той повдигна шапката си, спря коня и каза:

— Извинете, сър, но ми се струва, че нещо не е наред с вашия кон. От начина, по който се движи, мисля, че в копитото му е попаднал камък. Ако ми позволите, ще погледна краката му. Тези разпръснати камъни са много опасни за конете.

— Наел съм го — обясни кочияшът — и не знам какво му е, но е срамота да дават на хората куци животни.

Фермерът скочи от коня и като преметна поводите на ръката си, веднага повдигна единия ми крак.

— Разбира се! Ето го камъка! Куц бил! Как не!

Отначало се опита да го измъкне с ръка, но тъй като камъкът беше здраво заклещен, извади от джоба си специално шило и много внимателно, макар с известни затруднения, го изтръгна, после го вдигна високо и каза:

— Ето камъка, който е влязъл в крака на коня ви. Истинско чудо е, че не е паднал и счупил коленете си!

— Гледай ти! — учуди се моят човек. — Странна работа! Никога не съм знаел, че в подковите на конете се заклещват камъни!

— Не знаехте ли? — попита фермерът доста презрително. — Все пак това се случва и с най-добрите, и те нямат никаква вина при такива пътища. Затова, ако не искате конят ви да окуцее, трябва да го следите внимателно и да вадите камъните от копитата му. Този крак е много набит — завърши той, като остави копитото ми и ме потупа. — Ако ми позволите да ви посъветвам, сър, известно време карайте по-бавно.

После яхна жребеца, повдигна шапка към дамата и препусна по пътя си.

Моят човек разлюля поводите и зашляпа с камшика, от което разбрах, че трябва да тръгвам. Тръгнах, разбира се, доволен, че камъка го няма, но все още усещах силна болка.