Ана Сюел - Черния красавец

Ето такива неща се случват често с нас, наемните коне.

Следващият начин на каране е стил „парен локомотив“. Това обикновено правят хора от града, които никога не са притежавали собствен кон и са пътували предимно с влак.

Те очевидно смятат, че конят е нещо като парната машина, само че по-малък. Във всеки случай, убедени са, че щом са платили за него, той е длъжен да върви точно толкова бързо и с точно толкова тежък товар, колкото пожелаят. И това независимо дали пътищата са непроходими и кални, или сухи и добри. Каменисти, равни или стръмни за тях е все едно — дай, дай, дай, с една и съща скорост, без отдих и внимание.

Тези хора никога не помислят да слязат и повървят пеша, когато стръмнината е голяма. О, не, те са платили, за да се возят и ще се возят на всяка цена! Конят ли? О, той е свикнал! За какво са създадени конете, ако не да влачат хората по нанагорнища! Да ходели пеша? Хубава шега наистина! И така, камшикът плющи, юздата се опъва, груб и заядлив глас често се провиква: „Давай по-бързо, мързеливо животно!“ Следва нов удар с камшика, нищо че през цялото време напрягаме всичките си сили послушни и безмълвни, макар и много често изтормозени и сломени.

Този начин на каране ни изхабява повече от всичко друго. Сто пъти предпочитам да измина двайсет километра, но с добър и внимателен кочияш, отколкото десет с такъв безотговорен тип. И още нещо. Почти никога не слагат спирачката, независимо от наклона, което е причина за много нещастия. Или пък, ако случайно я сложат, често забравят да я свалят в подножието на хълма. Колко пъти ми се е налагало да изкача половината от следващата стръмнина със здраво запънато колело и чак тогава кочияшът се сеща да го освободи. А това е огромно напрежение за коня.

Ами кокнитата! Вместо да потеглят бавно, като джентълмени, те обикновено препускат с пълна скорост още от двора на конюшнята. А поискат ли да спрат, отначало ни шибат с камшика, после дръпват поводите така внезапно, че почти ни обръщат по гръб и изкъртват челюстите ни с мундщука. Викат му спиране със замах! Взимат ли пък завой, правят го така, сякаш целият път е техен.

Много добре си спомням една пролетна вечер, когато двамата с Рори бяхме наети за целия ден. Рори беше конят, който най-често идваше с мен, когато искаха чифт. Той беше добър и честен другар. Бяхме с кочияш от нашата конюшня, който винаги се отнасяше кротко и грижовно с нас. Денят ни мина много приятно. По здрач се прибирахме към къщи с бодра и стегната крачка. Отпред имаше остър ляв завой, но тъй като се движехме близо до живия плет и имаше достатъчно място за разминаване, нашият кочияш не ни спря. Когато наближихме завоя, чух, че по нанадолнището насреща ни се носи кон с двуколка. Плетът беше висок и не можех да видя нищо, но в следващия миг вече връхлитахме един върху други. За късмет бях от страната на плета. Рори беше отдясно на ока и нямаше дори теглич, за да го предпази. Мъжът, който караше, беше решил да сече завоя и когато ни видя, вече нямаше време да се дръпне в своята половина на пътя. Целият удар се стовари върху Рори. Тегличът на двуколката се заби право в гърдите му и той политна назад с вик, който никога няма да забравя. Другият кон падна назад и единият теглич се счупи. Оказа се, че и той е от нашата конюшня. Беше впрегнат във високата двуколка, която младежите толкова обичаха. Караше я един от онези невежи, дето дори не знаят от коя страна на пътя трябва да се движат, а и да знаят, пет пари не дават. В резултат клетият Рори беше с пронизани гърди и кръвта му изтичаше. После казаха, че ако ударът е бил малко по-настрани, той щял да умре на място. И по-добре да беше станало така, защото му трябваше много време преди да зарасне раната, а после го продадоха на въглищарите. Какво означава да се качваш и слизаш по стръмнини, знаят само конете. Подобни гледки — на кон, който се спуска по нанадолнище с тежко натоварена двуколка без спирачка — ме натъжават дори и сега.

След като Рори пострада, често ме впрягаха в каретата с една кобила на име Пеги, която живееше до мен в конюшнята. Тя бе силно, добре сложено животно, със светлосиво кафяв косъм, красиво изпъстрена с петна и тъмнокафяви грива и опашка. Не беше от чистокръвна порода, но бе много красива и изключително уравновесена и усърдна. И все пак в очите и се четеше притеснение, по което разбрах, че нещо я измъчва. Първият път, когато ни впрегнаха заедно, ходът й ми се стори много странен — нещо средно между тръс и лек галоп: правеше три-четири крачки, а после леко подскачаше напред.