Ана Сюел - Черния красавец

Дойде април. Семейството се очакваше през май. Леката карета трябваше да бъде постегната и тъй като полковник Блантир се връщаше в полка си, решиха Смит да го закара до града с каретата и да се върне обратно на коня. Смит взе седлото си и избра мен за пътуването. На гарата полковникът пусна пари в ръката му, сбогува се и каза:

— Грижи се за младата си господарка, Рубън, и не позволявай на разни некадърни новаци да яздят Черната вихрушка и да го преуморяват. Пази го за госпожицата!

Оставиха каретата в работилницата и Смит ме закара до „Белия лъв“. Поръча на коняря да ме нахрани добре и да ме подготви за път в четири часа. Още на идване един от клинците в предната ми подкова се беше поразхлабил, но конярят го забеляза едва преди тръгване. Смит се появи чак в пет часа и каза, че ще тръгнем в шест, тъй като срещнал стари приятели. Конярят му съобщи за клинеца и го попита дали да оправят подковата.

— Не — отвърна Смит, — ще издържи до къщи.

Говореше много високо и небрежно и ми се стори доста странно човек като него да не обръща внимание на разхлабена подкова. Смит не дойде в шест, нито в седем, нито в осем. Когато ме повика със силен груб глас, беше почти девет. Стори ми се, че е в много лошо настроение. Наруга коняря, без да разбера защо.

Кръчмарят излезе на вратата и каза: „Бъдете внимателен, мистър Смит!“, той само гневно го изруга и още преди да излезем от града препусна в галоп, като често и силно ме шибаше с камшика, макар че се движех с пълна скорост. Луната все още не беше изгряла и беше много тъмно. Пътищата бяха каменисти, поради скорошната поправка и след като препусках по тях с такава скорост, подковата ми се разхлаби още повече, а когато наближихме бариерата, падна.

Ако Смит беше с разума си, веднага щеше да усети, че нещо в походката ми не е в ред. Той обаче беше толкова пиян, че нищо не забелязваше.

След бариерата имаше дълга отсечка с току-що нахвърляна настилка големи остри камъни, върху които нито един кон не би могъл да мине бързо и безопасно. И по този път бях принуден да препускам в бесен галоп, вече без подкова, а ездачът ми жестоко ме шибаше с камшика и с диви ругатни ме насилваше да вървя още по-бързо. Неподкованият крак ме болеше жестоко. Копитото се бе счупило и разцепило до месото, което пък бе ужасно наранено от острите камъни. Това не можеше да продължи дълго. Нито един кон не би издържал на подобно мъчение. Болката бе прекалено силна. Препънах се и тежко се строполих върху двете си колена. Смит излетя от седлото и тъй като препусках много бързо, здравата се изтърси на земята. Скоро се изправих на крака и изкуцуках отстрани на пътя, където нямаше камъни. Луната тъкмо беше излязла и огряваше Смит, който лежеше на няколко метра от мен. Той не се изправи, само леко се надигна, а после силно изстена. Аз също бих могъл да стена, защото страдах от жестока болка в крака и коленете, но конете са свикнали да понасят болката мълчаливо. Не издавах звук, стоях и се ослушвах. Смит още веднъж силно изстена и макар да беше добре осветен от луната, не се виждаше да помръдва. Не можех да направя нищо нито за него, нито за себе си, но — о, как се ослушвах да чуя тропота на конски копита, колела от каруца или човешки стъпки. Пътят не беше много оживен и по това време на нощта можеха да минат часове, докато дойде някой и ни помогне. Стоях, гледах и се ослушвах. Беше спокойна, свежа априлска нощ. Не се чуваше ни звук — само тихичко пропяваше славей. И нищо не помръдваше, като изключим белите облачета, които плуваха покрай луната и кафявият бухал, пърхащ над плета. Спомних си за летните нощи преди много години, когато лежах до майка си на зелената свежа ливада у фермера Грей.

Трябва да беше вече полунощ, когато чух далечен тропот на конски копита. От време на време звукът заглъхваше, а после се чуваше по-ясно и по-близо. Пътят до Ърлсхол минаваше все сред ниви, собственост на графа. Звукът идваше от тази посока и аз се надявах, че са тръгнали да ни търсят — колкото повече приближаваше, толкова повече се убеждавах, че разпознавам стъпките на Рижка.

Скоро се убедих, че е тя, впрегната във високата двуколка. Силно изцвилих и с радост чух ответното изцвилване на Рижка, а и мъжки гласове. Бавно се приближиха по камъните и спряха край тъмната фигура на земята.

Един от мъжете скочи и се надвеси над мистър Смит.

— Това е Рубън! — извика той. — И не помръдва.

Другият го последва, приклекна и промълви: