Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

А сега вече знаех със сигурност, че лорд Брукфийлд е мръсен, и мислено написах смъртната му присъда.

На четвъртия ден от наблюдението лорд Брукфийлд се отклони от нормалния си маршрут. Малко след обяда той и един от пакистанските му гости отишли в Ница с огромен ягуар. Карал Тод. Паркирали близо до хотел „Негреско“ и се разходили до морския бряг, където скитали безцелно около половин час край Quai des Etats-Unis 97 97 Консулство на САЩ. Закачка с френското външно министерство на Ке Д’Орсе. — Б.пр. и влезли в пазарния район. Само че скитането им не било безцелно. Те проверявали дали някой не ги следи. Връщали се по пътя, подавали глави зад ъглите, зяпали по витрините, за да проверяват отраженията. Вършели всички онези неща, които правят опитните шпиони, за да проверяват дали нямат опашка.

Всичко това повторили и потретили, после тръгнали нагоре към старата част на града зад авеню „Маршал Фош“ и влезли в невзрачен ресторант на оживена уличка, където сервирали кускус.

Вътре ги посрещнал висок мъж с мустаци и в кафяво велурено сако върху спортна риза в ярки цветове, безупречно изгладени светлокафяви панталони и плетени обувки „Гучи“. Той прегърнал лорд Брукфийлд през рамо и го отвел до една маса. Поръчали обяд и оживено разговаряли, докато Тод стоял на вратата в ролята на куче пазач.

Знам всичко това, защото Томи и Хауи ги бяха проследили в града и Томи, който говори френски отлично, също влязъл в ресторанта. Обедът продължил час и половина. Томи каза, че не бил ял по-хубав кускус, а vin du Provence 98 98 Провансалско вино. — Б.пр. в гарафата трябва да е било Chatkauneuf-du-Pape . Пет фъшкии не давах за яденето и пиенето, по дяволите. Интересуваше ме какво са си говорили. Но Томи не знаеше. Говорили на арабски. Имаше и новости: след обяда Хауи проследил лорд Брукфийлд обратно до вилата, а Томи останал с новия. И познайте къде е отишъл този нов. Поел по пътя към летището и влязъл право през портала на същата проклета Installation Nucleaire Numero Douze 99 99 Атомна електроцентрала „Номер 12“. — Б.пр. , където си бях играл на жмичка като жабче.

Това очерта много възможности, но нито една от тях не беше приемлива. Например знаех от похождението на „ТЮЛЕН-група 2“ от името на ЦРУ, че „Номер 12“ наистина беше ядрен реактор размножител, който произвеждаше плутоний, годен за използване в оръжията.

О, сбърках. Вероятно това все още е строго секретна информация. Моля ви, напишете декларация, че няма да издавате на никого тази малка тайна на „Християните в действие“, напишете името си в долното поле, откъснете я и я изпратете на адрес: ЦРУ, Пощенска кутия 12627, Рослин Стейшън, Арлингтън, VA 22209.

Добре, добре. Знам, че точно като моя грамотен и пословично скептичен редактор питате защо съм толкова мнителен. В края на краищата лорд Брукфийлд просто беше ял с един арабин в ресторант, където сервират страхотен кускус, а после гореупоменатият арабин се върнал на работа в съседната ядрена електроцентрала с реактор размножител.

Е, любезни читателю и скептичен редакторе, подозренията ми се основаваха на няколко пасващи си елемента. Първо, никой не прави подобни проверки дали го следят, без да има основателна причина за това. Второ, той пътуваше с чифт пакистанци. Е, Пакистан е от онези ислямски страни, които почти са разработили ядрено оръжие. Трето, всички специалисти по тероризма смятат, че стане ли дума за разпространение на оръжия сред терористичните групи, два вида пораждат най-голяма тревога: 1) ядрените, и 2) химическите/биологическите оръжия.

Затова в главата ми започнаха да се разиграват няколко сценария. Нито един не ме радваше особено. Например дали лорд Брукфийлд възнамеряваше контрабандно да изнесе малко, но смъртоносно количество обогатен уран или плутоний, за да може да си направи атомна бомба в пакистанските съоръжения? Може би искаше да прехвърли малко verbotten 100 100 Забранен (нем.). — Б.пр. плутоний в Пакистан срещу приятен хонорар. Или пък, нали си е терорист по сърце, сигурно беше решил да постави достатъчно експлозиви в реактора на „Numero Douze“, за да изпари бреговата линия от Ница до Монте Карло. Единственият начин да разбера какво е намислил, беше да се промъкна в централата, да видя какво има там, а после да изготвя план за неутрализирането му.

Блъсках мозъка си, за да си спомня подробности за реактора от мисията на „ТЮЛЕН-група 2“, но, честно казано, всичко беше доста замъглено. Помнех само, че подходихме откъм водата, като с плуване заобиколихме летището и влязохме през една слабо охранявана ограда. Нищо друго не си спомнях. Времето прави такива неща с паметта ни или може би джинът. Може би, като видя централата отново, ще започна да си спомням.