Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Освен това трябваше да внимаваме с лорд Брукфийлд. Ако вдигнехме много шум, можеше да разбере, че сме по петите му, което да ни създаде трудности при залавянето му на местопрестъплението. А как само ми се искаше да заловя това шибано, минетчийско танго с мухлясали топки и дребна пишка на местопрестъплението.

А на всичко отгоре работех и с ограничен брой хора. Бяхме седем души. Не можех да наглеждам лорд Брукфийлд и в същото време да проникна в ядрената централа. Затова взех едно решение: по-важно беше да видя какво има в нея, отколкото да следя „Наричай ме Ишмаел“. Щяхме да го наглеждаме, но не непрекъснато.

Направихме малка инвентаризация. Гризача беше прибрал няколко играчки, които щяха да ни помогнат неизмеримо много със способността си да блокират комуникационната мрежа на централата. Единственият проблем беше, че в момента, в който ги включехме, щяха да оставят сигнал, който пък Агенция безименна да забележи веднага.

Защо? Защото всеки къс оборудване за секретни комуникации, всеки уред за смущаване на честоти, всеки предавател за компресирани данни, всеки сензор и подслушвателно оборудване, закупени от правителството, трябва да имат одобрението на Агенцията за националната сигурност. Причината за това е, че тази агенция не желае никой да използва засекретени сигнали, които те да не могат да дешифрират, заглушители, които да не могат да потиснат, или пък предаватели за компресирани данни, които да не могат да декомпресират. Затова всяко отделно парче комуникационно оборудване — от спътниковите приемо-предаватели на ЦРУ до клетъчните телефони на Разузнавателното управление към МО на САЩ и полевите радиоапарати на американското КВСПЛ — Командването на Въздухарските сили в Предните Линии — са снабдени с изработен от НАСА компютърен чип, известен като ДРЕК, или Дигитално Разузнаваем Електронен Компонент. ДРЕК позволява на Агенция безименна да дешифрира сигналите и да разбере откъде са изпратени.

Основание за това безумие беше, че ако руснаците заловят американско оборудване и започнат да изпращат лоша информация, ние ще разберем това, защото ще е ясно, че информацията идва от място, което не е обозначено на картите ни, или поне така заяви преди години шефът на Агенцията за националната сигурност по време на една сесия при закрити врати на сенатската комисия по разузнаването.

Всъщност това се прави, защото Агенцията за националната сигурност иска да чете писмата на всички. Това им дава политическо предимство в общността на разузнавачите. Гарантира бюджета им.

Майната им на политиците — интересуваше ме само това, че в минутата, в която щяхме да започнем да заглушаваме сигналите, Агенцията за националната сигурност ще разчете сигналите ни. На една карта във Форт Мийд ще светне малка лампичка и катериците от разузнаването ще започнат да гадаят на черва от гълъби и след неколкоминутни фокуси ще започнат да подскачат като маймуни, защото ще разберат, че техен заглушител работи в място, където не би трябвало да има такъв. В този момент ще пратят кавалерията и със задника на искрено вашия автор е свършено.

Затова е добре, когато включим заглушителите си, да имаме готовност да си обираме крушите и да се махаме от Франция. Защото много бързо ще ни пратят ловна хайка. За да наклоня везните в своя полза на сцената на събитието, както и в Агенцията за национална сигурност, реших да определя времето за нападение в 03,00 часа в неделя, или 107 часа от настоящия момент. Причината ли? При шестчасовата разлика във Форт Мийд ще бъде 21,00 часа и както всички знаем, ако няма война, в събота вечер никой не обръща сериозно внимание на превключватели и циферблати. А французите? Екипът в „Номер 12“ по принцип изключва колкото е възможно повече неща в петък вечер. До понеделник сутринта персоналът е малко над 50%. Това означаваше, че при нападението численото им превъзходство ще бъде намалено. Quel dommage — колко жалко.

Проведохме предварително изследване на целта. Нещата се бяха променили от времето, когато водих мисията на „ТЮЛЕН-група 2“. „Номер 12“ все още се намираше на полуострова, дълъг миля и половина и широк половин миля. Задната част на централата беше обърната към морето, а източната се намираше в съседство с летището. Но малкото летище с една писта, което помнех, беше заменено с двупистово, огромно международно летище с площ почти три квадратни мили. Устието на река Вар беше изместено цял километър на изток, а старото корито — изсушено и запълнено с пръст, за да осигури място за големите боинги, които всяка година докарваха милионите туристи в Ница. Като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ бях стигнал до „Номер 12“ лесно — само петнадесет минути плуване. Този път щеше да се наложи да плуваме повече от час при силно течение.