Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Или може би терористът, когото търсеха, е по-опасен от изброените по-горе? Или опасен според един вицеадмирал от Военноморските сили на САЩ на име Пинки Прескът III? Въпросното танго е онзи немирен стрелец и мародер, жабокът с космат задник, известен като Дик Диверсанта Марчинко, Човека акула от делтата на Меконг, или с една дума moi 82 82 Аз (фр.). — Б.пр. .

От прикритието си разузнах района. По самия площад имаше една, две, три, четири, пет двойки мъже, които обикаляха безцелно. Телата им ясно показваха, че се опитват да не привличат внимание върху себе си — което ги правеше още по-очебийни за мен. В далечния край, пред входа на посолството, се намираха два сиви като бойни кораби автомобила на Военноморските сили. Шест други автомобила — виждах американските им дипломатически номера — бяха спрели в зони, забранени за паркиране, но в близост до всяка пресечка около посолството. Разположени бяха така, че да прекъснат движението, да блокират пътя, като образуват кордон, и да изолират целия площад.

Вперих поглед. Дори от двеста метра разстояние силуетите ми изглеждаха твърде познати: имаха безкръвните лица на терминаторите от Националната следствена служба — нашето свръхсекретно разузнавателно гестапо, което се занимава с адмирали с четири звезди и нагоре.

Днес Гроувнър скуеър не беше място за мен — не, ако ценях свободата си. Затова, вместо да изляза на площада и с игрива стъпка да се отправя към Норт Одли стрийт, аз обърнах курса на сто и осемдесет градуса и тръгнах обратно към Бонд стрийт с наведена глава, за да крия лицето си. След една пряка завих в малкото фоайе на хотел „Кларидж“, като блъснах с ръце портиера в ливрея, защото се опита да ме спре. След като се озовах вътре, намерих телефонна кабина, натиках се в нея, набрах телефона върху бюрото на Ханс Вебер и пуснах необходимата монета от 10 пенса, когато чух гласа му.

— Главен мастър старшина Вебер.

— Аз съм. Какви са тия шибани неща при теб?

— Господи… — В гласа на Ханси долових истинска тревога. Звучеше, сякаш е изпаднал в абсолютна паника. — Не споменавай имена, синко, телефоните не са сигурни.

— Разбрано, главен старшина. Ситуацията е?

— Наистина осрана. Някой е казал нещо на адмирала и оня откачи. Иска задникът ти да бъде пръснат по най-болезнен начин. И извика за тази цел цялата проклета кавалерия.

По дяволите. Гадния Ники Гръндъл искаше да иде в дипломатическия магазин. Хванали ли са го? Понечих да питам Ханс, но той четеше мислите ми.

— Твоето момче беше арестувано в мига, в който влезе тук. Заключили са го в мазето. Пинки го използва като примамка, за да те хване.

— Можем ли да говорим?

— Не сега.

— Кога? Къде?

— Невъзможно е. Ще оставя бележка на мястото, където обикновено се срещаме.

Обикновено се срещаме? За какво, по дяволите, говореше той? Не се сещах. Преди да успея да кажа още нещо, той затвори телефона.

Мама му стара! Мамка му! Мамка ти, Дики! Стоях в кабинката и се потях като свиня. Нямах представа какво искаше да каже Ханси. Изведнъж звук на сирени ми подсказаха, че е време да тръгвам, и то веднага.

Спуснах се през фоайето, влетях през двойната врата в ресторанта, забих се в кухнята и излязох през сервизния вход на хотела точно когато дочух спирачки на кола до предния вход. Пресякох една улица, проправих си път през някаква алея и се промъкнах между автомобилите на серия еднопосочни улици, докато се добрах до Саут Одли стрийт. Бутнах входната врата на една черква, влязох и си поех дъх на спокойствие.

Какво ставаше, по дяволите? Нямах никаква представа. Знаех само, че трябваше да се досетя за какво ми говореше Ханси, мътните го взели, след което да тръгна за гаража на станция „Виктория“.

Три минути по-късно се промъкнах към Бъркли скуеър, задъхан, обезумял и с болезненото усещане, че най-малко един сив автомобил с терминатори ме настига и американската му сирена вие все по-силно.

Опитах предната врата на една административна сграда. Беше заключена. Опитах общинската сграда до нея. И тя беше заключена. Приближаваха се. Пресякох площада, без да обръщам внимание на знаците „Не газете тревата“, и дръпнах един спринт по Бъртън плейс към „Гвинея“, молейки се да не е затворена. Дръпнах вратата и задъхан, се вмъкнах с усилие.

— Затворено е. — Ерик миеше чаши за бира. Позна ме, махна с ръка да се доближа до бара и ми наля една бира „Янг“, без да пита искам ли.

— Изглеждаш ужасно — каза вместо поздрав. — Какво има?