Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Гледах как останалите кацат. Гадния беше втори — изравни се красиво и кацна така спокойно, сякаш слиза от асансьор. След него кацна Уондър със стиснати зъби. Беше потен. Последва го Гризача. Изхвърли въздуха от парашута си на около петстотин метра, направи два резки кръга надясно, после полетя направо, изравни се, откачи се от парашута си на петдесетина сантиметра над земята и го остави да падне сам. Шибан фукльо. Оставаха още двама. Приземиха се встрани от нас на едно футболно игрище разстояние. Задъхан отидох да видя кои са. Томи и Пачия крак навиваха на топка парашутите си.

Хауи Калуа беше паднал. Големият хаваец също влезе в списъка на тюлените, застанали на вечна стража в небето, готови да се върнат за последната битка.

Бързо заровихме парашутите си — достатъчно дълбоко, за да ги скрием, но не толкова дълбоко, колкото бихме могли. Имах чувството, че дори да ги открият, ние отдавна щяхме да сме изчезнали. Никой не знаеше какво е станало с Хауи Калуа. Може да е бил парашутът — коприната да е изгнила от морската вода или въжетата да са били заплетени. Или пък замърсен въздух в кислородната бутилка. Мамицата му, можеше да е всичко. Нямахме време да мислим за това. Трябваше да продължаваме. Проверихме какво имаме. Липсваше ни багажът на Хауи: двеста и петдесет грама пластични експлозиви, три гранати, десет пълнителя за автомат „Калашников“, два детонатора и две от златните монети на Дик Камбъл. Ще трябва да живеем без тях — Хауи също.

Преоблякохме се в по-леки дрехи. В тези планини беше студено — около нулата според мен, — но ние щяхме да се движим и да се потим под тежестта на бойните си раници и затова се облякохме по-леко. Всеки от нас носеше към петдесет килограма товар — патроните за „Калашников“ са тежки почти колкото тези за M-16, значи десет пълнителя с по четиридесет патрона. Идваше ред на пистолетите „Глок“ с по шестнадесет патрона в тях и по три допълнителни пълнителя. Човек може да издържи почти седмица без храна, но не може дори и един ден без вода, особено ако се поти. Знаех, че ще намерим вода в лагера на тангата, но не исках да рискувам. Носех и джобен водонепромокаем бинокъл, както и допълнителни батерии за миникомпютъра и за импулсните предаватели — тук нямаше магазини.

Не носехме храна. Във Виетнам разбрах, че е по-лесно да живееш от потта на земята, и така щяхме да направим и тук. Но си носехме гранатите, пластичните експлозиви, както и другите смъртоносни играчки. Всеки по някакъв начин беше успял да домъкне и лични вещи. Гадния и Пачия крак си бяха взели „Фийлд файтър“ — четиридесет сантиметра смъртоносна стомана, направена от майстора на боя с ножове и експерт по оцеляване Боб Спиър от Левънуърт, Канзас. Уондър мъкнеше своята проста палка, Гризача — водолазкия си нож, който му носеше щастие. Томи криеше в чорапа си оловна палка в кожена опаковка и нож „Мед дог“ в ботуша. А аз ли? Аз бях доволен, че ножът ми „Емерсън 6“ за близък бой не се беше загубил.

Миникомпютърът също оцеля след калпавото ми приземяване. Погледнах към екрана му. Малките зелени цифри показваха, че сме на малко повече от пет километра югоизточно от целта. Добра новина — щяхме да се движим на запад, т.е. надолу. А лошото беше, че след нападението си трябваше да се катерим обратно по шибаната планина, за да се върнем в относително, наблягам на думата относително , безопасния Пакистан.

Записах посоката по компаса и поставих Гадния и Уондър за челен дозор. Гадния щеше да намира пътя, а Уондър държеше термичния указател на разстояния, който ми беше дал Мик Оуен. Зад него се движеше Томи с миникомпютъра — той щеше да насочва Гадния и Уондър в правилна посока. Пачия крак охраняваше тила. Аз и Гризача застанахме от дясната и лявата страна. Заредихме оръжията и тръгнахме.

Движехме се мълчаливо, всеки от нас изпълняваше задачите си. Хауи Калуа вече не беше част от уравнението. Това може да ви изглежда коравосърдечно. Не искам да е така. Той би ни разбрал — всъщност той би действал по същия начин, ако някой от нас беше паднал от единадесет хиляди метра. Не че не ни беше грижа за Хауи. Не. Но когато си в боя, не може да мислиш за това, което е станало. Трябва да останеш нащрек, концентриран, погълнат от задачата си, защото в противен случай ще се провалиш. Знаех, че смъртта на Хауи винаги ще ме съпътства. По-късно щях да имам време да тъгувам. Сега най-добрият начин да отмъстя за смъртта му беше да успея да елиминирам лорд Брукфийлд и неговите танга.