Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Обитавани къщи? Най-малко четири, може би шест според Пачия крак. Не се бяха осмелили да рискуват и да влизат вътре. Но от белезите от обувки по вратите и от стъпките бяха пресметнали, че има хора в четири или най-много шест колиби.

Брой хора? Невъзможно да се каже. Ако се съди по следите от обувки — двадесет до тридесет.

А лорд Брукфийлд? Тод Стюарт?

— Не знам, шефе.

Можеше и да не са в селото. Но тогава какво да кажем за спътника — той беше проследил кутиите дотук. Е, аз смятах (опасно е да смяташ, Марчинко), че лорд Брукфийлд ще пътува с кутиите си.

Така ли? И кой казва, че така трябва да бъде? Със сигурност не moi . Успокоявах се от факта, че кутиите с ВА-РРЗ/I, за които използвах кодовото име БОВ (да се чете: „Бъди Особено Внимателен“, но е съкращение от „Бойни Отровни Веществени лайна“), се намират някъде в селото.

Томи с радост докладва, че друг положителен елемент е липсата на часови, капани, мини, бодлива тел или всякакви други отбранителни елементи.

— Вратата е широко отворена, шкипере.

Нормално. Селцето се намираше толкова далеч навътре във вражеска територия, отдалечено от пътя и трудно достъпно, че почти не бяха мислили за охрана. Помните ли бруклинския полицай? „П’стъпникът си е п’стъпник и пак п’стъпник.“ И в Либия беше така. Приятелчето Муамар беше толкова уверено в себе си, че беше изградило много от лагерите си за обучение на танга практически без никакви охранителни мерки. Беше убедено, че никаква военна сила не може да отиде незабелязано четиристотин мили на юг от залива Сидра до лагера на двадесет километра от Бир и Маруф, където се обучаваха снайперисти на ИРА заедно с отцепили се израелци, предатели от ЦРУ, севернокорейци и ливанци.

Разбира се, приятелчето Муамар не знаеше за „Червената клетка“. Бяха достатъчни само шестима от нас. През декември 1985 г. скочихме от задната врата на един „Боинг 727“ на „Иджиптеър“ 137 137 Египетски авиолинии. — Б.пр. от единадесет хиляди метра височина, отплавахме тридесет мили с парашутите, ходихме още десет мили и направихме на кайма шестнадесет от най-добре платените му убийци, докато те спинкаха в креватчетата си. Измъкнахме се с колите на тангата, предоставени от либийската армия — карахме право на изток и изминахме триста четиридесет и две мили за осем часа, като пресякохме египетската граница, преди в Триполи да разберат, че нещо не е наред. Е, тази вечер също бяхме шестима. Трима — Уондър, Гризача и аз — ветерани от либийската мисия.

05,09. Време беше да тръгваме. Най-добрият начин да се свърши тази работа беше да действаме бързо и долно, просто и директно. Затова написахме сценария по следния начин: ще влезем, ще избием колкото е възможно повече от тях, преди да разберат какво става. При добър късмет няма да гръмнем кутиите с ВА-РРЗ/I, докато избиваме престъпниците. Така щяхме да останем живи и в добро здраве.

Начертах на земята груба схема на нападението и разпределих задачите. Най-напред щяхме да ударим къщите, които Томи и Пачия крак бяха набелязали, после да си проправим път през останалите. Щяхме да се движим по двойки, като всеки от нас отговаря за огнево поле от около шестдесет градуса. Това беше важно. Не исках да стреляме един срещу друг в тъмното, а без радиотелефони нямаше да знаем кой къде се намира във всяка секунда.

Освен това трябваше да действаме бързо. Това е още един от факторите на Мърфи. Добре е подобна засада да свърши за няколко минутки. Никакви продължителни престрелки, никакви проточени нападения, никакви барикади. Трябва да стане бързо: бам, прас, тряс и край. Защото в противен случай си го закъсал — възможно е вече да си заобиколен по фланга, да си изправен срещу по-голям брой оръжия и срещу повече хора.

Имахме и друг проблем. Четири до шест вероятно обитавани къщи и три двойки нападатели. Това означаваше, че всяка двойка има най-малко по 1,33 къщи. Така.

Три от вероятно обитаваните къщи се намираха една до друга в началото на непавираната улица. Бяха поразени от огнестрелни оръжия и нямаха врати и прозорци. На стената на една от тях зееше дупка от снаряд. До една бяха надупчени от малокалибрени оръжия. Четвъртата колиба беше малко встрани от останалите. Имаше кепенци и врата. Поставих си мръсната задача да я превзема сам.

Уондър пожела да се заеме с къщата в началото на улицата. Нямах нищо против. Той предпочиташе да работи соло. Веднъж го попитах защо. Зад огледалните му очила цъфна тъпата му усмивка и лукаво каза: