Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Още по-лошо е, когато попаднеш във възходящо течение. Тогава тежестта на тялото ми щеше да ми помогне да премина през него, докато Томи и Гризача ще бъдат всмукнати нагоре. За да компенсират, трябва да „захвърлят“ куполите си — опасна операция, при която трябва да дърпат надолу десните ремъци, за да завият надясно. При „плоските“ парашути всичкият въздух, уловен в клетките, излиза, парашутът става почти вертикален и бързо губиш височина. Проблемът е, че ако загубиш твърде много въздух, клетките ще започнат да се търкат една от друга, триенето ще предизвика разкъсване и, au revoir, sayonara 135 135 Довиждане съответно на френски и японски език. — Б.пр. , майната ти и — пляяс !

Заради подобни капризи на съдбата винаги съм провеждал обучение в серии от по най-малко петдесет парашутни скока при цикли на десетдневно обучение. Тези маратони по парашутни скокове служеха на две цели. Първо, хората ми летяха заедно достатъчно дълго, за да изградят онази сплотеност на групата, която да им позволява да усещат инстинктивно какво прави всеки друг и да знаят как да реагират. Второ, самото количество скокове създаваше доверие в тези стрелци — като Стиви Уондър или Хауи Калуа, — които винаги вярват, че няма основателна причина да скачаш, ако самолетът е напълно изправен.

Погледнах висотомера. Намирахме се на четири хиляди и деветстотин метра — три хиляди метра или малко повече над върховете на планината под нас и малко повече над долините и високото плато. Това ми осигуряваше време за полет от десет до тринадесет минути, ако успея да удължа нещата. Натиснах копчето на компютъра. Бяхме на двадесет и три километра от целта — малко повече от четиринадесет мили. От опит знаех, че ако не попаднем във възходящ поток, щяхме да кацнем след десетина мили, а това значи дълга разходка в тъмното.

Висях на ремъците, изпаднал в депресия и замислен за още неща, които могат да се объркат. Списъкът беше много, много дълъг. Накрая, след четири минути, които ми се сториха половин час, шумоленето на купола се засили с една-две октави. В същото време натискът върху лявата ми топка ми подсказа, че се издигам. Проверих висотомера, после включих хронометъра. Изкачвах се. Много бавно, но се изкачвах.

Останалите от екипа бяха ли доловили промяната и бяха ли я компенсирали? Извих врат, за да ги видя. Забелязах три други купола, които ме следваха. Добре. Бързо погледнах електронния си часовник-хронометър и прецених, че за около две минути съм се изкачил с близо сто метра. Това означаваше петнадесетина метра на фона на предишното ми спускане със седемнадесетина метра в секунда — справедливо беше.

В нормални обстоятелства бих си седял в ремъците и бих се наслаждавал. Но тук имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисля — например кой загина. Дали не беше Уондър? Той мразеше скачането, но пък го правеше внимателно. Гадния веднъж се беше изтърсил като Хъмпти Дъмпти 136 136 Герой от книгата „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол. — Б.пр. по време на учение по скачане от голяма височина. Наложи се да го сглобява цялото кралско войнство (а да не говорим за всички най-добри кралски неврохирурзи). Томи беше голям парашутист — роден за тази работа. Обичаше да се мята от самолети. Пачия крак — също. Хауи Калуа беше направил повече от сто скока от височина над двадесет и пет километра. А Гризача участваше в отбора по парашутизъм на Военноморските сили. Разбира се, всичко това не означава абсолютно нищо при бойните скокове. Но даваше известно предимство — или би трябвало да дава такова. Разбира се, мистър Мърфи е винаги наоколо, за да обърква всичко. А да не говорим за Осмата заповед на войната със специални методи: „Не си въобразявай.“ По дяволите.

Размислите ми бяха прекъснати от шума на парашута ми, който зашумоли, изпука и започна да свисти. За всеки, който е скачал, тези звуци означават: „Асансьорът слииииза , сеньор Марчинко.“

Висотомерът ми показваше три хиляди метра. Но бяхме преминали планината и сега се носехме над каменистото подножие. С малко повече късмет щяхме да изминем и оставащите три мили. Огледах хоризонта и забелязах прекъсващи, трепкащи светлинки. Села или лагери бяха това? Кой знае? Скоро щяхме да разберем.

Приземяването беше също толкова неприятно, колкото излитането. Не се изравних за хоризонтален полет, а кацнах направо и се влачих по лице по афганистанската пустиня цели сто метра. Висотомерът ми беше счупен, носът — одраскан, а внимателно препасаният на гърдите ми автомат „Калашников“ ме погали с приклада си по коляното — доста силно. Иначе кацането ми беше като по учебник. Според мен всяко скачане, след което можеш да ходиш, е добро.