Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Окей, знам какво искате да кажете. Че съм можел да припадна, след като съм напуснал самолета, и да стана на пихтия на пистата. Но аз не станах на пихтия. Направих възможно най-доброто. И получих два ценни урока. Първо, че подаването на кислород на C-123 не е надеждно и, второ, че когато нещата не са наред, трябва да се довериш на способността си да ги подобриш със собствените си усилия, без някой да те държи за ръка (в случая да ти дърпа въжето за отваряне на парашута).

Да се върнем към настоящето. И двата урока, които бях научил тогава, важаха и сега. Знаех, че трябваше да хвана онези копелета, и затова сигурно тази вечер щях да направя нещо също толкова тъпо и/или безотговорно. Ами ако се случи случка? Е, важното е как ще се измъкнеш с бой, а не случката или случването. Мистър Мърфи винаги ще бъде около нас. Човек не трябва да му обръща внимание, когато може, и да го заобикаля, когато не може.

Тази вечер щяхме да се напрегнем доста — може би дори повече отвсякога. Никога не съм харесвал да губя хора, но ако това се случи, искам то да значи нещо — за него и за мен.

Всеки знае мнението ми по този въпрос. Казвам на хората си, бе безопасността има място във войната със специални методи: по време на основното обучение. Тя обаче не е фактор по време на реалните операции или при окончателните тренировки. Ако ще ходиш на война, трябва да се обучаваш за война, а не за мир или безопасност. Човек трябва да бъде професионалист, който знае как да действа в критични ситуации. Жалката реалност е, че в наше време стрелците нямат възможност често да го правят. Днешните командири не желаят досиетата им да бъдат помрачени от нещо толкова глупаво като нещастен случай по време на обучение.

Затова сегашните тюлени нямат възможност да чуват свистенето на истински куршуми край ушите си и страдат при истинска стрелба, защото не са готови за нея. За да бъдеш воин, трябва да желаеш да умреш. Знам, че звучи като шибано перчене, но е така. Това е реалният живот. Трябва да бъдеш готов за смъртта. По време на учение това означава, че нещата трябва да бъдат докарани дотам, където всъщност може и да бъдеш убит — в противен случай хората ти никога няма да знаят какво да очакват и как да реагират. Това не означава, че търся начини да убия хората си. Винаги съм проповядвал, че макар и готов да умра, предпочитам да убия другия, преди той да убие мен. Или както казва Рой Боъм, който е убил доста кофти хора: „Не се ядосвай, не си връщай, а изпреварвай.“

Минахме над втората и третата контролна точка без проблеми. Нямаше страничен радиотрафик, не бяхме забелязали други самолети. Обаждах се на Мик през десет минути, но без успех. Това беше голям проблем. Ние не можехме да кръжим безкрайно около Пакистан, без да привлечем вниманието, а и нямаше да прекосяваме границата със страната, в която имаше стотици ракети „Стингър“, без да знаем точно къде, на майната си, сме тръгнали.

Добре дошли в Мърфиград. Отидох в кабината и седнах на мястото на навигатора, зад Хауи Калуа, който беше втори пилот.

— Как е горивото?

Роки Камбъл сви рамене в коланите си и почука с пръст приборите над главата си:

— Имаме за още един час или може би малко повече.

Страхотно. Ако разузнавателните спътници не доловят нищо относно местонахождението на кутиите навреме, ще ни се свърши горивото. Обмислих нападение в стил „камикадзе“. Не.

Имахме гориво за четиридесет и пет минути, когато Мик Оуен излъчи координати в приемопредавателя, който държах в потната си лапа. Набрах цифрите в компютъра, изтичах в кабината и въведох текущото ни положение.

Роки погледна към таблото и кимна:

— Няма проблеми.

Поигра си с превключвателите и циферблатите и се обърна към мен:

— Скачаш след седемнадесет минути, което ще ми даде половин час, за да стигна до летището в Пешавар. Там вече ще карам на горивни пари, не на течност, но какво от това. Животът не е интересен, ако нямаме по някой и друг проблем, нали?

Нима можех да оспоря това?

Започна плавно да изкачва самолета. Когато преминахме височина шест километра, казах една молитва наум, включих се към кислородния апарат, пуснах рампата и отворих страничния люк. Поех въздух — и кислородът потече. Още едно препятствие беше преодоляно. Проверих показанията на компютъра. Намирахме се на около седемдесет и пет мили от целта и на петдесет и пет мили от мястото за скачане. Въздухът, който влизаше в самолета, с положителност беше арктически. По очилата ми се образува лед. Усещах студа през ръкавиците си. Скокът щеше да бъде много неприятен.