Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Летяхме в ръждясал C-123 — наричахме го ръждивата помийна кофа — единствената свободна машина за вечерта. За първи път се возех на такъв самолет. Освен това имах и първата си близка и лична среща с младия дежурен офицер — мичман от Групите за диверсия 22, който се казваше… е, нека го наречем Еди Щрауса, защото приличаше на голяма кокалеста птица с изпъкнали очи, която не може да лети.

(Отклонение за пример от реалния живот. Само преди около две години Еди Щрауса в качеството си на вицеадмирал, заместник-командващ главните операции, се опита да ми покаже среден пръст и да изхвърли вещите ми от „ТЮЛЕН-група 6“ в музея на Военноморските сили, защото гледаше на мен — и продължава да го прави — със значително презрение. Е, чувствата са взаимни — не изпитвам уважение към адмиралите тюлени, които се опитват да говорят като воини, но никога не са убили нещо на два крака. Подмазвачите водолази, които ръководят музея, бяха склонни да се съгласят с Еди Пилето. Но за мой късмет хората, които ме закриляха — Рой Боъм, Ев Барет, както и група други моряци и водолази от онова време, — се появиха навреме за събранието на членовете на музея, за да обсъдят предложението на Еди, което гласеше: „Или изхвърлете нещата на Дики Диверсанта, или повече няма да получавате издръжка от Военноморските сили.“ Те дерайлираха плановете на добрия адмирал. Което означава, че все още можете да видите гравирания пистолет и копието на сребърната тока за колан, която ми подариха момчетата от „ТЮЛЕН-6“, ако посетите музея на групите за подводна диверсия и тюлените във Форт Пиърс, Флорида.)

Е, да се върнем на нашия разказ. Прекарах нощта като разпределител — пусках парашутистите от страничната врата на самолета и с копнеж гледах как изчезват в тъмното и остават да се виждат само аварийните им трасиращи светлини. Аз също исках да скачам. Но мичман Щраус категорично ми забрани това удоволствие. Мероприятието за вечерта беше планирано от Групите за подводна диверсия 21 и без подходящите документи, разрешителни и други лайнарски хартии и… е, нека изкажа изречението с неговите думи: „Никой от Групите за подводна диверсия 22 няма право да напуска проклетия самолет, освен ако той не е паркиран на проклетата писта и това се отнася особено силно за теб, радист втори клас Марчинко.“

Отдадох чест и отговорих:

— Тъй вярно, сър.

Трябва обаче да призная, че исках да го нарека гадно псе и че бях прекръстил пръсти зад гърба си. Затова, след като изскочи и последният парашутист, аз се огледах и открих, че единствените хора на борда сме летците и аз. Какъв беше изводът ли? Заключих, че планът за скоковете е бил някак си променен и самолетът трябва по някакво чудо да ме закара — ich, уо, moi, ani 134 134 Аз на различни езици. — Б.пр. — за нощен скок със свободно падане на учение на Групите за подводни диверсии 22. Попитах пилота дали тази идея му се струва добра. Отговори, че няма проблеми — всъщност вдигна нагоре палци. Затова си сложих един парашут и сигнална лампа на обувката и застанах на вратата, докато той се накланяше, за да завие над целта за последен преход.

Разбира се, за да се облека правилно, трябваше да си снема кислородната маска, после да я поставя обратно. Е, кислородният кран на самолета се намираше на етапа, когато нещата са наистина осрани, и затова, когато закачих маската си обратно, не получих никакъв кислород, а само приятен, рядък въздух. Тъй като летяхме на височина три хиляди метра, погледът и главата ми се замаяха и така чаках пилотът да премине над мястото за скачане. Всъщност, когато изскочих от самолета, бях почти в безсъзнание. Но какво толкова, по дяволите. Едно от основните правила на косматогъзите водолази е: „Никога не пропускай хубав скок със свободно падане.“ (Дори смятахме, че да изтървеш хубав скок е като да ти спадне онази работа, след като е добре възбудена.) И така, изскочих през вратата малко замаян за дълъг скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута, червената сигнална лампа на обувката ми светеше, вятърът влизаше в шибаните ми ноздри, създадени за смъркане на спагети, и ме събуди, след като преминах километър и половина. Накрая разтворих парашута на петстотин и осемдесет метра височина и се приземих точно на върха на писта с формата на буква А — идеално попадение.

Еди — винаги схващаше нещата бързо — разбра за вероломството ми, когато двамата се прибрахме в поделението по едно и също време. Знаеше, че трябва да съм в самолета, а не да отивам към бараката на парашутистите с навит на топка парашут под ръка. Схвана за какво става дума и се спусна към мен, за да се опита да ми разшири задника.