Аарон Флетчър - Майка Австралия

Епископът погледна с известна снизходителност на младежкия идеализъм и липса на опит спрямо суровостите на живота на младия свещеник, но въпреки това имаше достатъчно основание за загриженост. На следващия ден той изпрати помощника си в имението на Къмингс, който свари Елизабет да носи вода за пране, докато Къмингс седеше и наблюдаваше овцете. Помощникът беше нетърпелив и амбициозен човек, но стигнал до задънена улица в колониалната канцелария под юрисдикцията на назадничав и немощен епископ, който сега го бе изпратил напразно, както той си мислеше, само защото някакъв млад истерик се беше разбеснял. На всичко отгоре той лично познаваше добре бащата на Елизабет и се беше отнасял към него със смесица от забавление и презрение. Но той почувства силно възхищение от мълчаливата издръжливост на Елизабет, още повече че знаеше, че епископът й бе повлиял и дори я бе насилил за този брак. Затова у него се появи задоволство от очакваната конфронтация с епископа, когато щеше да му разправи в каква посока са се развили нещата. Той намери отдушник за неуспехите си в лицето на Къмингс, на когото тегли едно жестоко конско и го остави да трепери пред заплахата, че ще бъде призован в съда.

Така Къмингс рязко бе изправен пред факта, че се е оженил в съсловие, където съществуват минимални стандарти за сносно отношение, издръжка и грижи. Той беше вбесен, но същевременно и безпомощен. Целият му арсенал от оръжия срещу Елизабет беше употребен в обикновена безсмислена жестокост, а тя толкова беше свикнала на псувните и крясъците му, че те не й правеха впечатление. Въздържаше се да я бие, защото се страхуваше от помощника на епископа. На следващото си отиване в Сидней той я взе със себе си да й купи обувки, плат за рокли и други необходими неща, като през цялото време псуваше и се караше на висок глас с търговците и часове наред я остави да седи в каруцата, докато той се забавляваше в един публичен дом.

Писмото от въпросния Стивън Уилоуби споменаваше, че майка й се била омъжила отново. Един чичо бил умрял и завещал петдесет гвинеи на баща й. Поради повторното си омъжване майка й била изгубила правото да получи парите и наследник останала Елизабет. В писмото имаше закъснели съболезнования за смъртта на баща й, която причинила такава голяма загуба на духовенството и на човечеството като цяло. Елизабет също така се умоляваше да потвърди получаването на писмото, както и да съобщи името на банката, в която би желала да й преведат сумата. Авторът на писмото й предлагаше да му пише по въпроси, по които той би могъл да й помогне, а също така да му съобщи за всякакви необходими й неща, които тя не би могла да си достави в Австралия, а той би могъл да й изпрати.

За нея това бе светъл лъч от един свят извън тъмната и ужасна дупка на отчаяние, в която тя живееше, връзка с живота зад задушаващите я стени на дрипавата мизерия, която я обграждаше. Тонът на приятелска сърдечност болезнено й напомни, че имаше хора, които бяха движени не от себелюбие, жестокост и животински страсти и че въпросът, повдигнат в писмото, беше доказателство за това, че съществуваха неща, надхвърлящи мрачната и убийствена рутина на ежедневното съществувание, в което тя бе изпаднала. Писмото задоволи у нея една нужда, по-необходима от обувките и дрехите, и я остави с такова удовлетворение, че я правеше безчувствена към жестокостите на Къмингс.

Обещаните петдесет гвинеи определено накараха Къмингс да се съгласи да се купят мастило, хартия и други принадлежности за писане. Тя седна на грубо скованата маса с половин дузина бели листа, фино подострено паче перо, а той кръжеше около нея и я гледаше подозрително със своята неграмотност, вторачваше се в буквите и редовете, като че ли се опитваше да намери в тях някакъв универсален ключ, който да му разгадае значението им. Ръцете й бяха покрити с мазоли, пръстите й бяха вдървени от физическия труд, а месеците, които бяха изминали от времето, когато тя прецизно и без никакви усилия нижеше буквите, сега изглеждаха като години. Тя започна бавно и внимателно да съставя изреченията, първо на ум, и след това да изписва буквите с онзи фин, паяжино-мрежест краснопис, на който я беше научил баща й. След няколко изречения всичко й се върна в съзнанието и тя започна да пише с придобитата си лекота, като че ли седеше в кабинета на баща си. На писмото отговори в същия тон, благодари му за усилията и за предложението да й помогне, но поради все още съществуващи у нея остатъци от чувство на гордост, се въздържа даже да намекне за условията, в които беше изпаднала. Използва канцеларията на епископа за свой адрес, като обясни, че земите на съпруга й са доста отдалечени от Сидней, че пощенската служба е бавна и на нея не може да се разчита. Приключи писмото, като повтори благодарностите и сърдечните пожелания.